Кристиан Хофман: Психоанализата е път от най-интимното към универсалното

Интервю на Розалина Дочева ¹

В резюме:

• Човешкото същество е дълбоко пресечено от конфликта, то е първо – сексуално и второ – социално; днес не е толкова лесно за юношите да се превърнат в мъж или в жена

• Чрез психоанализата всеки открива зад собствената си различност универсалността

• Психоаналитикът не споделя всички социални страсти, а ги обследва отстрани;разрешил някои от собствените си трудности, той не диктува какво е добре за останалите

• Психоанализата е от страната на „защо – то” на човешкото съществуване

Визитка:

Кристиан Хофман е професор по психопатология в университета Париж VII „Дени Дидро” и ръководител на изследователска лаборатория, изучаваща проблемите на юношеското насилие и съвременната десексуалност. Той е практикуващ психоаналитик с над 30-годишен опит.

За пръв път сте в България и намирате, че у нас, както и във всички демократизиращи се страни, има широко поле за психоанализата. Но днес тя е подложена на ожесточени критики на Запад.

Първо – психоанализата винаги е била критикувана. И второ – това са много стари аргументи, които само създават привидност на рационалност. Новото днес е в това, че дисциплините, които изучават човешката неврология (например със скенери или магнитно-ядрен резонанс на мозъка) критикуват малко повече психоанализата от научна гледна точка. Но същевременно така се открива поле за дебат. И даже в страни като Германия и Щатите някои от невродисциплините разбраха, че такъв дебат с психоанализата е както възможен, така и желан дори. Защото определени техни открития не само че не противоречат, а даже подкрепят Фройдовите тези. Тук вече сме в полето на научното и ние като университетски преподаватели го знаем добре – не всичко е за отхвърляне, така както и не всичко е за приемане от научната критика. Някои хомосексуални движения критикуват психоанализата по въпроса за психичната, за социалната норма, която тя би подкрепила. Но трябва да се оборват опитите да се вменява на психоанализата че проповядвала норми, че била за някаква нормативност във взаимоотношенията между половете. Психоанализата е атакувана и от социалните науки по въпроса за сексуалната идентичност. Но още Фройд казва, че ние не можем да отговорим на въпроса що е то жената, що е то мъжът. Т.е. няма сексуална идентичност, дефинирана от психоанализата. Тя се интересува само от това, как едно малко момиче става жена и как едно малко момче се превръща в мъж, т.е. ние не сме от страната на идентичността, а от страната на „ставането”. И това, което научаваме от юношите, които консултираме и които са именно в този период на конструиране е, че не е нито толкова очевидно, нито така лесно за тях в нашето модерно общество да изградят сексуалността си. Това ни споделят те. Английският педиатър Уиникът казваше: „Юношите са барометърът на социалното”. Ето защо ние можем да предадем на обществото онова, което те твърдят, а именно – че им е изключително трудно да се превърнат в мъжко или женско човешко същество. Имаме доста клинични наблюдения – днес младежите встъпват във все по-ранни и преждевременни полови взаимоотношения и още от първия контакт експериментират всичко. Но млади момичета ни споделят например, че даже и ако са се впуснали в разюздана сексуална дейност, въпросът за женствеността идва много след това и ги поставя пред най-големи изпитания.

Не мислите ли, че има съвременни предизвикателства пред психоанализата – напредъкът на генетиката, клонирането, транссексуалността и пр., които налагат преосмисляне и тълкуване?

Психоанализата търси дебат, тя не е закостеняла доктрина и изисква необходимостта да бъде преосмисляна отново в крак с еволюцията на човечеството, запазвайки обаче някои фундаментални и достатъчно солидни ориентири. Трябва да сме внимателни с въпросите, отнасящи се до рекомпозирането на семейството, до исканията на хомосексуалистите за социално признаване и за осиновяването на деца от тях, до трансформирането на мъже в жени и обратното, до клонирането – всички тези въпроси, които са част от така наречената „социална мутация”. Аз само мога да констатирам, че в Испания или в Белгия например, където законът се произнесе позитивно върху възможността за брак между хомосексуални и осиновяване на деца от тях – то аз забелязвам, че от това испанското или белгийското общество не са се сгромолясали. И смятам, че психоанализата може да придружава обществената промяна, но не и да участва в правенето на законодателство. Наистина е интересно да се обследва това обществено искане, адресирано към нас – да се произнасяме по еволюцията на нравите. Виждаме, че от нас се очаква да дадем някаква сигурност, някакви минимални гаранции може би, свръхпротежиращи човешкото същество. На което психоанализата отговаря: „Човешкото същество е първо – сексуално, и второ – социално”. Психоаналитикът не може да споделя всички социални страсти, които бушуват в обществото. Той е малко дистанциран, леко се е оттеглил от тях, в позиция, която му позволява да разсъждава върху тяхната природа така, както вие ги изброихте, а именно – тази страст към проникване в човешкия мозък, към различната сексуалност, и пр.

Хората си представят донякъде психоаналитика като свръхчовек, като някой, който е разрешил собствените си проблеми, който не изпитва житейски трудности.

Вярно е, че психоаналитикът е разрешил някои от личните си проблеми, което му позволява да не изпада в позиция на емпатия с пациентите си, защото както ние обичаме да казваме – ако се поставим на мястото на пациента, то той къде да се позиционира? Обаче от това, че психоаналитикът е разрешил някои от трудностите си, съвсем не следва, че ще диктува какво е добре за останалите. Той приема всички пациенти, които се обръщат към него със своите собствени, специфични проблеми и се запитва с всеки един поотделно, за да може самият пациент да намери своето лично разрешение.

И какво точно ще ни предложи психоаналитичният метод?

Той предлага на човека да се изправи пред въпроса: „Защо изпитвам толкова трудности в моето демократично общество, защо имам проблеми с моята сексуалност, в моето семейство, да създам семейство, да стана мъж, да стана жена, защо? И как бих могъл да се подпомогна в своите трудности?” Т.е. с психоанализата ние сме от страната на „защо?” Докато има други науки и други терапевтични техники, като поведенческите и когнитивни дисциплини, които са от страната на „как” – те предлагат техники за превъзпитание на човешкото същество, за реадаптация към социалната норма и към промененото обкръжение, което вече не е естествено, природно, а е едно техническо неокапиталистическо обкръжение. Мисля, че тук е разграничението между „как” – как да бъда максимално в нормата на днешната социална наслада от страна на другите психотерапии и едно много по-фундаментално запитване от страна на “защо-то”на съществуването, което е това на психоанализата. Което не е едно и също. И е добре, че в демократичните общества има поле за различни методи и научни разговори. И няма място да се желае подмяната на една техника или терапия с друга. Човешкото същество има правото да се запитва между „защо е болно” и „как по-бързо да се освободи от своята болест”. А това е демократичен избор. И още нещо, което психоанализата може да ни даде (в отличие от това, което може да ни каже някой философ или социолог) – че няма прогрес, няма еволюция, нищо ново не може да се случи за човека без конфликт, защото човешкото същество е в конфликта, то е пресечено от конфликти. Но конфликтът – това е демокрация, също.

Какви са предимствата на психоанализата пред другите лечебни методи?

Накратко – те са в това, което е изказано още от Хераклит, а именно, че глаголът в единствено число е универсален. Което ще рече, че колкото повече човешкото същество отива навътре към своето най-своеобразно, най-специфично, най-интимно, толкова повече ще открива универсалното, което е целта на психоаналитичната терапия – да се следва естествения непринуден поток на словото, който ще ни отведе… до най-ранното детство. И до травматизмите на ранното ни детство, бихме могли да добавим ние. И в тази специфична психическа работа, която е в основата на Фройдовата методика, всеки ще намери своята различност и зад нея ще открие универсалното.

Едно от универсалните човешки неща е майчината любов, някъде вие я наричате луда, безгранична, да тълкуваме ли, че майката несъзнавано противодейства на детето да се отдели от нея?

Едно дете може да се отдели от майка си, ако, най-напред, майката може да се отдели от него. А тя ще може да го направи само ако потърси и намери за себе си малко щастие и извън своето дете.

Февруари, 2007