ИНТЕРВЮ НА РОЗАЛИНА ДОЧЕВА1
В резюме:
• Част от него е лишена от смисъл, което не пречи той да се живее, даже – с радост
• Модерният човек се чувства все по-изгубен. Той се лута между липсата на традиционни общи ценности и многобройните наставления на специалистите
• Смъртта на дете е невъзможен траур, тя никога не се превъзмогва
• Това, което те прави жив, е да останеш желаещ, да съхраниш желанието в себе си
Визитка: Френският психиатър Ален Вание е професор по психопатология и психоанализа в Университета Дени Дидро в Париж. Професионалният му път е белязан от познанството и сътрудничеството с известните детски терапевтки Франсоаз Долто и Мод Манони. С последната работи от 1972 до 1982 г. в експерименталното й училище в Боньой, където се прилагат принципите на психоанализата. В практиката си д-р Ален Вание консултира не само деца, но и възрастни пациенти. Преди години в превод на български език излезе неговата книга за големия френски психоаналитик Лакан.
– В чисто философски план, Вие самият намерихте ли смисъла на живота? Разбира се, ако въпросът ми не е много личен?
– Не, не е. Психоанализата не е философия, нито религия. И тя не отговаря на въпроса за смисъла на живота. Това, което се открива като смисъл на живота в края на една психоанализа, е срещата с някаква част от собственото ни желание. То в основата си би могло да изглежда даже абсурдно, но е „нещото”, което ни „работи” отвътре и ни кара да напредваме. Без да е нужно да откриваме смисъл, защото – стане ли дума за него, това веднага ни препраща към религията. Такъв е проблемът със смисъла. Има една дименсия, една част от човешкия живот, която няма смисъл. Това обаче не пречи да имаме желанието за живот и да го живеем. И психоанализата не е създадена, за да дава смисъл, а за да поставя въпроса за смисъла. Да запитва объркването на модерния човек пред науката, например, пред нейния мощен напредък. Защото днес науката ни дава огромно познание и власт върху една значителна материя, но не ни дава отговори на въпросите. Ето, да вземем за пример недоносените бебета, които се реанимират в интензивните отделения на болниците – науката не казва кога трябва да се спре реанимацията. Науката не казва също откога, от кой момент се появява човешкото същество – дали от момента на зачатието, дали от 25-тата седмица на бременността, дали след раждането, дали зародишът има или няма душа. Църквите и религиите отговарят на тези въпроси. Но науката не казва нищо. Тя не може да придава смисъл. И ако се върнем на психоанализата – тя не предлага модел на живот, нито стандартни решения за всички. Тя също така не дава обещание за щастие, не избавя от страданието, което съществува в живота, от трудността да живееш, от смъртта.
– Но нали отиваме при психоаналитика, защото сме го натоварили с предположението, че той знае и че той може да ни помогне….
– Да, защото както e казал Фройд – всички ние можем да трансформираме невротичната си болка, болестта си, в обикновено страдание. Има едно „обикновено” страдание, с което може да се живее и то даже – с радост.
– Обаче хората ви търсят поради различни страдания. Не мисля, че те трябва да бъдат съпоставяни, но колебанието в избора между двама партньори на една пациентка и загубата на дете на друга, са страдания от различен калибър, все пак.
– Смъртта на дете според мен е невъзможен траур, траур, който не може да се състои. Мисля, че смъртта на дете е нещото, което никога не се превъзмогва. Но може би с психоанализата една майка би могла по-добре да живее, по-малко болезнено. Да не добавя още чувство за вина, за допусната грешка, а да живее с този възел от страдание. Знаейки, че макар и да е много мъчително, с него може да се живее, с него може да се живее – дори, ако не може да се надмогне.
– А самият Фройд как е понесъл смъртта на дъщеря си?
– Той винаги е казвал, че за него това е най-лошото от всички възможни страдания. И много негови писма свидетелстват това по един изключително болезнен начин. Но Фройд (макар и никога истински да не го е преодолял), е останал верен на психоанализата и на желанието си да напредва. И ето това е животът, това е нещото, което те прави жив. Това, което те прави жив е именно – да останеш желаещ човек, да съхраниш желанието в себе си.
– В пиесата „Посетителят”, френският драматург Шмит влага в устата на Фройд думите „за един атеист смъртта на дете е по-болезнена, защото знае, че тя е окончателна”.
– Затова Фройд е смятал, че религията ни поддържа в известна инфантилна позиция. Но благодарение на тази инфантилна позиция, хората са били по-малко невротици, същевременно обаче са губели много от свободата си. Свободата се завоюва благодарение на модерния атеизъм, на психоаналитичния атеизъм, но той се заплаща с определена цена.
– Какви, според Вас, са притесненията на съвременния човек?
– Някога всички ние сме притежавали единна етика на желанията си. Според традициите или по причина на религиозността, във всеки етап от живота си човекът е знаел точно избора, който трябва да направи. И аз давам често този пример – при мен идват много мъже, защото имат жена и метреса едновременно и се раздвояват между двете. Някога това колебание не е съществувало – човекът оставал със съпругата си (защото брачният обет бил нещо свято) и е поддържал любовницата си настрани. А днес съвременният мъж се запитва – да остане ли с жена си и децата, за да бъде отговорен към семейството, или да последва пътя на желанието и да отиде при любовницата? Днешният мъж няма някогашните опори и ориентири. Религията? Да, хората вярват в бога, но не много и не съвсем. И е твърде сложно. Преди 5 века никой не се е съмнявал, че бог съществува, целият свят е бил убеден в това. А виждате – днес нямаме общи позиции, поддържани от традициите, нямаме общи ценности, които да ни казват какво да правим и как да постъпваме с нашето желание. Това е един от проблемите на съвременния човек и затова той е толкова изгубен в модерността. Плюс още нещо – императивността, която идва от предписанията на специалистите – че трябва, да кажем, да имаме не знам колко си деца – не 1, не 3, а 2, че трябва жената да прави кариера, че трябва, че трябва…И всички тези „трябва” са така многобройни и така различни (според тези, които ги изказват и според групите, към които са адресирани), че хората не знаят вече как да се оправят с живота си. Защото животът не е лесно нещо.
– В психоанализата често се говори за значението на сепараторската функция на бащата, (т.е. ролята му да разделя майката и детето – бел. моя) и почти никак – за бащината обич.
– Бащината обич е много важна за развитието на детето, тя има голямо място и в живота на възрастните. Но значима за структурирането на всяка личност е не бащината любов, а именно функцията му да разделя. Защо? Защото, за да може да се „роди” една личност, тя трябва да излезе от майчиното поле, ако ли не – нямаме личност, нямаме субект. Това е фундаментално и затова е важна именно тази функция. Което не пречи на бащината любов. Обаче любовта няма тази оперантна, тази действена роля, каквато има сепараторската функция. Това съвсем не означава и че бащата трябва да бъде авторитарен. А просто, че майката не бива да бъде изцяло центрирана върху детето, тотално обсебена от него. Детето да не бъде „всичко” за нея и поне една малка част от майката да намери и да се занимава с нещо друго или с някой друг. Ето какво означава сепараторска функция. В нашата култура тази роля изпълнява бащата, което не значи, че това винаги трябва да е той.
– Като терапевт на деца, ще ни разясните ли модерната напоследък диагноза – т. нар.„хиперактивни деца”?
– Да, това е нова диагноза – за децата, които не се задържат на едно място и които някога наричахме буйни и немирни. Те трудно се концентрират, трудно задържат вниманието си и често са много възбудими. От моя опит бих казал, че съществува голямо разнообразие в тази диагноза. Тук се включват както деца с тежки психически страдания, така и други – обсесивни, натрапливи, „хванати” малко повечко в плен на желанията на собствените си майки. И които трудно се справят с това. Психоаналитичната терапия с подобни деца дава по-скоро добри резултати, но модата днес е да им се предписват лекарства. И тази практика е широко дискутирана напоследък, най-вече в Щатите, където са назначавани много медикаменти на базата на амфетамините. А това лечение води след себе си лоши последствия и доста щети. Все пак – странно е да се дават на децата вещества, които са абсолютно забранени за възрастни.
– Вашето мнение за това, че историята на нашата цивилизация не е друго, освен хроника на войни и на насилие. Тази агресия – да искаме да властваме над другия, в човешката природа ли е заложена?
– Съществува интересен обмен на писма между Фройд и Айнщайн, публикувани под заглавието „Защо война”. Тази кореспонденция се е осъществила по инициатива на Обществото на народите (историческия предшественик на ООН между двете световни войни – бел. моя) И в писмото си до Айнщайн, Фройд казва, че всяка първа власт, засягаща някакво благо между двама души, това е властта на силата. В един момент човекът започва да експлоатира ближния си, вместо да го убива, той превръща врага си в свой роб, за да умножи богатствата и продуктивността си. Но като го взема в робство, той губи нещо от сигурността си, защото един роб може да стане опасен на свой ред. И аз мисля, че днес войните са нещо подобно, от този порядък, един меланж едновременно от нагона към смъртта и нагона към живота, защото те не са само смъртоносни, тяхната цел е по-скоро да увеличат властта, да вземат благото на съседа, а това е част от човешката природа. Да, да – това е част от човешката природа. И е необходимо наистина много високо ниво на цивилизацията, за да се откажем от тези нагони, от насладата, която е да отнемем благото на ближния. Ние винаги искаме това, което другият притежава.
Април, 2007
1Текст публикуван в списание „Бела”, април 2007 г.