Работа в екип със страдащото бебе и дете

Въведение

Психичното страдание при детето може да се изрази по много различни начини и поради това клиничната работата с деца има своите особености.

Детето е зависимо от родителите си в продължение на много години. За дълъг период от време то има нужда от тяхната подкрепа и грижи, от сигурността на тяхната привързаност и обич и от способността им да го напътстват в неговото развитие и възпитание. По време на този дълъг и сложен процес, детето може да срещне по пътя си различни препятствия: раздели, травми, злополуки или болести, които могат да имат като последствие психични разстройства. 

Работещите с деца трябва да обърнат внимание на различните прояви на това страдание и да отговорят спрямо спецификата на симптома и тяхната професионална специалност –логопед, психолог и други. Въпреки различията на тези професии, хората, които се занимават с дадено дете от различни гледни точки, трябва да си наложат дисциплината на съвместната работа, защото детето не е само един сбор от различни функции, а личност, която има своите желания и намерения. Развитието на детето е тясно свързано с времето на преминаване през различните етапи на неврологичното, когнитивното или емоционално съзряване. Работещите с деца трябва да вземат предвид фактора „време“ и често се оказват под неговия натиск. Социалната детерминираност, която упражнява училищната система, също е определящ фактор както за детето, така и за професионалистите. В някои
случаи, или при определени патологии, невъзможността на детето да се адаптира навреме към класическата образователна система, водят до насочването му към друг вид институции, подпомагащи неговото развитие.

Когато детето е част от едно пълно семейство, при отглеждането му неговите родители ще бъдат изслушани и подкрепени от различните професионалисти, според ситуацията и запитването – психолог, социален работник или друг специалист. В случаите, в които обаче семейството не е способно да се грижи за детето или го е изоставило, тези, които поемат отговорността за това дете, ще трябва да обмислят и подготвят грижите за него в една институция. Хората, които работят в заведения за деца, трябва да разполагат с време и средства, за да могат да разработят проекта на дадената институция. Важно условие за работата в екип е да се вземат предвид различните гледни точки и да се търсят възможности за подобряване и богатяване на ежедневната практика.

Професионалисти в работата с деца от България, Франция и Грузия се срещнаха по време на IV френско-българска конференция с желание да обменят опит и да си зададат взаимно въпроси, свързани с трудностите в тяхната работа.

Каним всички, които желаят и са обвързани, по един или друг начин, с тези въпроси и с грижите за деца, да споделят този обмен на опит и информация.

Катрин Вание е доктор по психология, психоаналитик, член на френската психоаналитична асоциация  Еспас аналитик и асоцииран изследовател към Центъра за изследвания  Психоанализа, Медицина и Общество в Университета Париж-Дидро. Тя е ученичка и последователка на едни от големите имена във френската психоанализа Франсоаз Долто и Мод Манони. Автор е на статии и книги свързани с проблемите на детството и със специфичния й опит като дългогодишен психоаналитик в Отделението по неонатология в болница Делафонтен в Сен Дени. Катрин Вание е Кавалер на Ордена на почетния легион, най-високото френско отличие за граждански заслуги.

„Осем разговора за психоанализата” – и така би могла да се нарече тази книга, в която психоаналитикът Жан-Жак Московиц приема „да наруши” традиционната професионална дискретност и да предостави максимално достъпни отговори на интервюиращия го „неофит” Филип Гранше, да сподели практиката си по изслушване на другия, да довери своите съмнения и убедености….

Жан-Жак Московиц е психиатър и практикуващ психоаналитик от 1968 г. насам. Членува в различни авторитетни френски психоаналитични асоциации като Espace Analytique и Psychanalyse Actuelle, на която е съучредител. Организира психоаналитични семинари, публични прожекции на филми с последващи дебати, пише книги. Сред тях:

• „Холокоста, филмът, психоаналитиците пишат”, изд. Гранше, 1991 г.;
• „Хипотезата Любов” (между интимно и политика), изд. Калман-Леви, 2001 г.;
• „Писмо на един психоаналитик до Стивън Спилбърг”, изд. Байар прес, 2004 г.;
• „Откъде идват родителите? Психоанализа след Холокоста?”, изд. Арматан, 2007 г.;
• „Психоанализа на един президент” (Никола Саркози), изд. Аршипел, 2008 г.;

B нaшитe зaпaдни oбщecтвa юнoшecтвoтo приeмa три ocнoвни acпeктa. Индивидуaлeн: тoвa e прeoбрaзявaнe нa тялoтo, кoeтo пoтвърждaвa, или в прoтивoвec – рaзтърcвa oбeщaниятa нa дeтcтвoтo. Coциoлoгичecки: oбнoвявaнeтo нa пoкoлeниятa c прeдизвикaтeлcтвoтo и, пoнякoгa, нacилиятa, кoитo въпрocнoтo пoднoвявaнe cъдържa в ceбe cи. Мeдиeн, нaкрaя, зaщoтo двaтa първи нe бихa cъщecтвувaли, aкo oт XIX вeк литeрaтурaтa (в чacтнocт – рoмaнтичнaтa) нe бe oбceбeнa oт мeчтaтa, cвързaнa c тaзи мeтaмoрфoзa. A днec тeлeвизия и вecтници зaeмaт знaчитeлeн дял в рaзпрocтрaнeниeтo нa прoблeмитe, придaвaни нa cъщия житeйcки пeриoд.
Кaтo ce приoбщaвa към тoвa рaзпрocтрaнeниe, нacтoящaтa книгa ce cтрeми дa пoдпoмoгнe рoдитeлитe… и юнoшитe дa ce диcтaнцирaт oт кoнфликти, зaд кoитo нeрядкo ce крият рeaлнocти, кoитo хoрaтa ce oпитвaт дa прeнeбрeгвaт. Пo тoзи нaчин рaздялaтa c рoдитeлитe, кoятo вcъщнocт пoдпeчaтвa уcпeшния изхoд oт юнoшecтвoтo, чecтo e oбвинявaнa oт юнoшaтa или oт нeгoвитe рoдитeли, зaщoтo пocтaвя пoд въпрoc връзкитe, изтъкaни прeз дeтcтвoтo.

„ Несъзнаваният образ на тялото“ е една от фундаменталните книги на Франсоаз Долто. В нея тя излага свои теоретични понятия и клиничен опит, които са плод на дългогодишната й психоаналитична практика с деца и юноши, по-голямата част, от които са били психотични и аутистични.

Издаването на тази книга на български език е опит да се запълни празнината от такъв вид психоаналитична литература на българския пазар. Книгата е насочена към психиатри, психолози, педиатри, психотерапевти, възпитатели и други видове професионалисти, работещи с деца. Теоретичните схващания, които Ф. Долто излага в тази книга са илюстрирани с множество клинични случаи от практиката й, някои от които са се превърнали в емблематични. Те биха могли да изиграят ролята на ценна опора за практиката на българските терапевти. Отношението на признание и уважение към субекта у детето, което е фундаментално в работата на Ф. Долто е допринесло за промяната на статута на детето в съвременното общество. Това е етичната рамка, без която детската психоанализа не би могла да съществува.

Специален предговор за българското издание написа Клод Букобза – ученичка на Ф.Долто, с голям опит в психоаналитичната терапия на деца, директор на отделение за прием на майки и деца в Сент Дени, Париж. Клод Букобза многократно е посещавала България като лектор и супервизор на практикуващите у нас.

Превод от френски: д-р Анастасия Гамова.

Франсоаз Долто /1908 -1988/ , заедно с Жак Лакан, се счита за една от най-големите фигури на френския фройдизъм. Тя е оставила след себе си много трудове, някои от които теоретични, други – представяния на случаи, както и такива предназначени за широката публика. Франсоаз Долто е позната на българския читател с книгите “Когато се появи детето”, “Тийнейджърите”, “Женската сексуалност”.

Издаването на книгата е част от проекта на Център за психосоциална подкрепа “Социална превенция за деца и юноши в риск”, финансиран от програма ФАР “Развитие на гражданското общество”. Това издание стана възможно с подкрепата на професионалната асоциация “Българско пространство за психоанализа”. То е втората книга от издателска серия “Практики”, която двете организации инициираха през 2004 г. и в сътрудничество направиха възможно издаването на първата книга от серията – “Юношеството” от Патрик Деларош. Под печат е третата книга – “Фройд” от Патрик Ландман.

Книгата “Изоставащото дете и неговата майка” изследва възможностите за психоаналитична работа с умствено изостанали деца. Особено значение се отдава на отношението между умствено изостаналите деца и техните родители, най-вече майката. Тази книга е изключително ценна за специалистите, работещи с деца, тъй като открива нови възможности за работа със случаи, които често се обявяват за безнадеждни от медицината.

„Мод Манони (1923-1998) е водила от Втората Световна Война, тоест от навлизането на психоанализата в детската психиатрия, една борба, която е останала както никога актуална и досега: как да бъде поставена психоанализата в служба на дебилното, психотичното или аутистичното дете? Как да се преобразува обгрижващата или обучаваща институция, за да се избегне склерозиращото й затваряне, и то именно благодарение на самото фройдово откритие? Нейният най-голям успех си остава несъмнено разнищването на понятието дебилност.

(…)

Тази книга (…) даде отново надежда на всички психолози и психиатри, които отхвърляха диктатурата на психометричните тестове, защото постави под въпрос органистичното схващане за “хомогенната” дебилност: историите на случаи, всъщност, позволяват да разберем отвъд медицинската диагноза убийственото страдание на субекта. Нека тази книга да даде същата надежда на всички терапевти, които поставят психоанализата в служба на децата в медикосоциалните институции в България!“

д-р Патрик Деларош

Може ли да се говори за „антисоциална тенденция” в нормалното развитие на всяко дете? Страда ли извършилият престъпление юноша от чувство за вина или извършва престъплението поради прекалено силно чувство за вина? Каква е ролята и функцията на бащата през юношеството? Можем ли да помогнем на „антисоциалното дете”?

Това са част от въпросите, които се дискутират в текстовете чрез много примери от практиката и чрез теоретичното им осмисляне.

Подборът на текстовете следва традицията и целта на издателска серия „Практики” да представя психоаналитични текстове, касаещи важни въпроси, пред които се изправят работещите с деца, юноши и родители.

Книгата „От педиатрия към психоанализа“ съдържа 26 статии, писани в периода 1931-1956 г. В тях Уиникът, изхождайки от педиатричната си практика, дискутира основни психоаналитични понятия, представя теоретичните си идеи (за връзката между майката и бебето, за предходното пространство, за структурата на личността и т.н.) и ги илюстрира чрез клиничната си практика.

Книгата представлява интерес за широк кръг обучаващи се и специалисти, работещи с деца и родители.

В своя професионален път д-р Доналд Уиникът (1896-1971) е бил президент на секцията по педиатрия към Кралското общество по медицина, два мандата президент на Британското психоаналитично общество, президент на Асоциацията за детска психология и психиатрия, завеждащ отделение в детската болница „Падингтън Грийн“ – Лондон. Той практикува и преподава детска психиатрия и психоанализа повече от 40 години, като негови пациенти са били над 60 000 деца и родители.

Уиникът изнася лекции пред учители, родители, социални работници, магистрати, акушери и педиатри, в които развива идеи, извлечени от педиатрията, психоанализата и детската психиатрия.

На български са издадени книгите му „Игра и реалност“ (1999 г.) и „Детето, семейството, заобикалящия го свят“ (2001 г.) от издателство „Лик“.

Младежите изживяват сложна промяна в периода на юношеството, те се раздвояват между предизвикателството към света на възрастните и трудността да извършат психическата преработка по раздяла с детството. Когато едната от тези две тенденции се засили, това може да се превърне в “проблем”.

С настоящата книга авторът – детски психиатър и психоаналитик, ориентира обърканите родители:

• как да разбират тревогата, блокажите или инхибициите на своето дете?
• от кой момент нататък потиснатостта и угнетеността на юношата се превръщат в истинска депресия?
• как да се постъпи, когато юношата поема неразумни физически рискове?
• как да се реагира спрямо дрогата?
• по какъв начин да се отговори на анорексията?
• какво означава опитът за самоубийство?
• как да проумеят собствените си чувства спрямо юношата?
• кога трябва да се консултират и каква помощ да допринесат на детето си?

В този цялостен и синтетичен труд, доктор Патрик Деларош изследва поетапно всички проблеми, които могат да се поставят през деликатния период на юношеството и предоставя неоценима помощ на загрижените да разберат детето си родители.

“Забранено е да се забранява”: този парадокс е красноречив за съвременното общество, в което бащиният образ се обезсилва, авторитетът на бащите клони към залез, а майките се страхуват, че са твърде авторитарни. Впрочем, житейският опит и клиничните наблюдения сочат, че детето се нуждае от ограничения, за да се изгради. Поведението на родителите, които не дръзват да кажат “не”, води след себе си до загубата на ориентири, вместо да служи на възпитанието.

• Защо забраната е необходима?
• Какво следва да се отказва?
• Трябва ли да се наказва и как?
• Как да се реагира спрямо нарушенията?
• Какво да бъде отношението спрямо сексуалността?…

Доктор Патрик Деларош, детски психиатър и психоаналитик, отговаря на горните въпроси, които много майки и бащи си задават, без наистина да се осмелят да ги формулират. Като определя ролите и функциите на всеки спрямо забраната, а така също и нейната необходимост, д-р Деларош пледира за възпитание, което да се отличава с твърдост и постоянство, но без да злоупотребява със суровост. Защото – нали единствено подобно възпитание е в състояние да помогне на детето по-късно да се позиционира в обществото на задължения и на принуди?

Това припомняне би следвало да снеме чувството за вина от много родители – жертва на (понякога) зле интерпретирани психологически концепции.