За-раждането на субекта

Текстът е част от представянето на книгата “Изтласкване” на Патрик Ландман и Жерар Помие

 

Ще се опитам да привлека вниманието ви върху още един от теоретичните концепти, засегнат в книгата „Изтласкването“, като маркирам някои негови аспекти.

Става дума за раждането на субекта. Моментът, в който биологичното тяло се превръща в нагонно или казано по друг начин – в психично тяло. Първичното изтласкване може да се нарече операция по раждането на субекта, една митична операция, която е в пряко отношение с раждането на субекта и се случва едновременно с него[1].

За да ви представя схематично психоаналитичната теоретизация на раждането на субекта или ставането на човека, ще използвам фрагмент от едно емблематично произведение на изкуството – „Сътворението на Адам“, от Микеланджело.

Както Един друг, в случая Бог вече е решил да сътвори нещо по подобие на себе си, т.е. човекът е предположен, той вече съществува като идея, но все още не съществува за себе си. Психоанализата работи с понятието Голям друг, чието опростено обяснение ще взаимствам от Жерар Помие. От Големия Друг произхожда желанието за дете. Той не е нито един специфичен човек, а е резултат от отношението между дадена жена с даден мъж и то спрямо родителите на всеки един от тях. Тоест трябва да се брои желанието на поне шестима души, за да се изчисли желанието на „големия Друг”. От него произхожда желанието за дете: то се задейства от желанието на една жена, която въплъщава този първи Друг. Самият Бог, изобразен от Микеланджело във фреската е заобиколен от множество други, не е сам.

Другият съществува вече като даденост при раждането на едно дете и го обуславя. Исторически големият Друг спрямо желанието за дете резултиращо от шестима души е първият, но логически за детето – то самото като субект е първото. Следователно, ако съществуваме като субекти, ние предхождаме винаги това, което ни обуславя[2].

Логическото и историческото време са две различни неща и Микеланджело е имал усета да постави и Създателя и създадения в една и съща сцена, а божествената искра се предава чрез акта на докосване. Изглежда сякаш само тялото на Адам не е достатъчно, за да се нарече създаден. Необходимо е да му се вдъхне и нещо в повече. Психоанализата ни учи, че трябва да го има този Друг извън субекта, другият – майка, посредством чието присъствие и желание във връзка с биологичното тяло на бебето, то се поканва в света на всички останали и ще се конституира собственото му желание.

В сцената на Сътворението виждаме две протегнати ръце една към друга – и на Адам към Бог и обратно. Бихме могли да поставим фигурата на Другия във връзка, с тази на един вътрешен друг – която се интериоризира от субекта. Искрата тогава му е дадена, частица от Бог трябва да намери място в Адам и да постави началото на вътрешния психичен свят – словото.

Много изследователи на фреските на Микеланджело, някои от тях дори невролози, намират голямо сходство между контура очертан около фигурата на Бога и човешкия мозък. С малко въображение наистина може да се забележи нещо подобно. Това ще ми послужи да продължа с теза, която Фройд защитава още в началото на своя път. В „Проект за една научна психология“ той се опитва даде материалния субстрат на психиката. Още 1895 г. Фройд въвежда идеята, че първият вик на бебето е разделен между издаването на вика от устата и чуването му от ухото. Едно дете, което плаче, ще продължи да плаче, защото то плаче[3]. В началото на живота си тялото на детето невронно/моторно разтоварва напрежението, което изпитва, поради възниканала вътрешна нужда (напр. глад). Но, за да настъпи отново покой в тялото е необходимо специфичното действие на един възрастен, който да чуе, интерпретира и спомогне напрежението да се уталожи. Бебето е в състояние на безпомощност, изцяло зависимо от желанието/произвола на Другия.

Френският психоаналитик Клод Ноел Пикман в едно свое експозе върху Проекта на Фройд описва този момент като казва, че интервенцията на големия Друг като желаещо (говорещо) същество върху живия организъм на детето, произвежда един срез /coupure/ във вътрешната възбуда, присъща на биологичното тяло, за да го отвори към друг режим – този на една  наслада, специфична за говорещото същество. И в същото време се произвежда субектност и се появява един субект от срещата с тази наслада, идваща от Другия. Той е придаващият смисъл на плача, предполащият наличие на взаимодействие, предполагащият субекта. Фройд говори за изживяване на задоволяване. Отключва режим на задоволяване, което поради факта, че е минало през Другия, за да се произведе е наложило една трансформация, не вътрешна, а идваща от външния свят. Това позволява преминаване от една затворена в себе си структура, към една отворена структура, която е необходимото условие за живот. Така се преминава от едно биологично тяло, към тяло на насладата, където въпросът за удоволствието и неудоволствието  застават на първи план[4].

Раждането на субекта е в момента, в който той вече се раздвоява между самото изплакване и „спомена“ за предишното изплакване[5], между сега и преди. Той търси вече преживяно удоволствие и реагира на преживяно неудоволствие. В постоянна динамика, в движението от пасивно към активно се търсят двете части на субекта, които извършват първоначалното му разделяне. Но тъй като повторението е активно търсене на нещо, на което пасивно да се насладим, то никога не спира, желанието никога не отстъпва, защото, заемайки активното място, ние сме напуснали пасивната позиция, която следователно остава необлекчена[6] – не може да сме на две места по едно и също време. Първоначалната цялост е изгубена. Чрез повторението на самото си разцепване, субектът поддържа субективното си раждане и е възможно да съществува сам за себе си в липсата.

Субектът не е целокупен, и по думите на Лакан „Ако ние бяхме целокупни, то всеки от своя страна би бил целокупен и не бихме били тук заедно, за да се опитваме да се организираме“. И защото Адам не е целокупен, а и самодостатъчен следва създаването на Ева. Нейният творец, нейният Голям Друг вече е различен, той включва и Адам – тя е начената от реброто му.

Лора Николова

[2] Пак там, с. 39.

[2] Пак там, с. 16-17.

[3] Пак там, с. 22.

[4] Клод-Ноел Пикман, експозе „Очерк на Реалното“ от Колоквиума за 120 г. от ЕNTWURF в ЕА, Париж, октомври 2015 г. в превод на Розалина Дочева.

[5] П. Ландман, Ж. Помие. „Изтласкване: Защо се появява и как се проявява?“. София, Серия Практики, 2018, с. 40.

[6] П. Ландман, Ж. Помие. „Изтласкване: Защо се появява и как се проявява?“. София, Серия Практики, 2018, с. 20.