Катрин Гранжар: Психическо затлъстяване?

Интервю на Розалина Дочева¹

Визитка: Френската психоаналитичка Катрин Гранжар е специалист по проблемите на теглото и хранителното поведение. От 7 години тя е част от екипа на парижки хирург, който извършва гастропластики (интервенция, при която в горната част на стомаха на пациенти с патологично затлъстяване се поставя т.нар. гастрален пръстен, разделящ го на две, с което се регулира приема на храна). През февруари 2007 г. във Франция излезе нейната книга „Затлъстяванията. Тежестта на думите. Бедите на теглото” на издателство „Calmann Lévy”.

– Вашата книга е може би първият „поглед” на психоаналитик върху проблема със затлъстяването и страдащите от него.

– Обикновено хората не се консултират с психоаналитици заради проблеми с теглото, а ще посетят лекар, който ще ги постави на диета и ще изиска от тях усилие на волята. Впрочем волята в този случай, както и в други, допускам, не може всичко. И пациентите навлизат в един порочен цикъл, който аз определям така: лишение – фрустрация – нарушаване. Защото човек не може да издържа на нещо, което е от порядъка на постоянното лишение и фрустрация. В един момент пациентът нарушава диетичните норми, изоставя режима и натрупва, че даже и надскача предходното си тегло. Известно е, че 5 години след като са предприели диета, 95% от хората възвръщат и даже надвишават изгубените килограми! Как да се избегне това? Като се види „за какво служи” теглото. Защото затлъстяването е симптом, който служи за нещо, той има своето основание да съществува, той е интелигентен. Той идва да разреши някакъв възникващ проблем. Ще ви дам пример – напълняването може да бъде защита, вид крепостна стена, която личността издига около себе си, за да постави на дистанция околните. А защо да го прави? По много причини – да постави на отстояние сексуално, например: ако аз съм пълна жена, то по-малко ще се вписвам в класическите канони за красота и следователно ще се предпазя от някакво твърде агресивно желание. Сред затлъстелите има не малко хора, понесли сексуална злоупотреба в детството, както и различни форми на физическо или на словесно насилие. Или друго основание да „издигам укрепления” : за да се предпазя от психическо проникване, да запазя своето дълбоко аз, да речем ако имам твърде натраплива майка, която без покана нахлува в душевния ми мир.

– А съществуват ли фактори извън детството, които да отключват подобни симптоми?

– Разбира се, констатират се затлъстявания, чиято причинност е в житейските събития – отговор чрез храната на стреса или на ударите на съдбата, например. Защото тя е убежище и компенсация в същото време и всички го констатираме постоянно. Когато нещо не върви, какво правят хората? – ами вземат си парченце шоколад, вземат си нещо малко, или както казваме на френски „една мъничка сладост”. Е, ако тази мъничка сладост за по-голяма част от хората е допустима, понеже ще съумеят да си наложат граници, то при други постепенно ограничението не може да бъде поставено и те навлизат в спиралата на зависимостта от храната. Така че хората които в нея ще припознаят най-добрата компенсация, нямат източник на затлъстяване само в детството, напротив. Но при тях са налице специфично отношение към границата, към лимита и определена деструктивност към собственото тяло. И аз мисля, че както не всеки става алкохолик, така не всеки може да се превърне в човек със затлъстяване.

– В книгата си лансирате интересен паралел между затлъстяването и патологиите на пристрастяването.

– Аз правя аналогия с патологиите на пристрастяването като алкохолизма, например. Той е с други ефекти, но има същата природа и същите причини. Забелязахме, впрочем, че сред родителите на хората със затлъстявания има повече алкохолици, отколкото е средното представителство за останалата част от населението. Сякаш оралността се е преместила. Пациентът е прехвърлил върху храната нещо, което в неговото детство е било от порядъка на течността, на напитката за някой от неговите родители. И тъй като е страдал от алкохолизма на майка си или на баща си, той не е могъл да вземе същия симптом, но е заимствал друг, твърде близък, все пак.

Хората, които са пристрастени – без значение към храна или към алкохол, малко по малко не смогват да се ограничат и навлизат в цикъла на зависимостта от „обекта на зависимост”. Това ще рече, че ние приписваме на някакъв външен за нас обект силата, психическата власт да ни прави добро, да ни помага. Когато нещо не върви, откриваме обезщетение в алкохола, в храната или в цигарата, защото „ще ме накарат да се чувствам добре”, „ще ме накарат да се отпусна” и пр. И тази илюзия се придава не просто на някакъв външен обект, а – конкретно на този и не на някакъв друг, да речем. И да се лишим от въпросния обект е сложно, все по-сложно и е нужно нещо повече от воля. Лекарите ще ви кажат: „Направете усилие, яжте малко, ако имате желание за шоколад – хапнете ябълка или изпийте чаша вода”. Всички тези съвети на диетолозите са коректни, разбира се. Но те са на нивото на съзнанието, а на нивото на несъзнаваното терапевтът ще трябва да накара пациента да проумее, че да искаш и да желаеш са различни неща. Вие може да искате да отслабнете и също така да желаете да продължавате да се предпазвате и защитавате. И докато терапевтът не ви помогне да схванете тази разлика, вие ще изпитвате чувство на вина, че не сте спазили хранителните съвети, които са ви били дадени.

– Тоест, за лечението на затлъстяването не е достатъчен само „чисто телесният” подход?

– Точно така. Също като при менталната анорексия – никой не би могъл да излекува анорексик, без да се занимава с това, което е в главата му. Никой не лекува алкохолиците, като им казва: „Но спрете да пиете, господа!” И колкото повече се задълбочавам в моята област, толкова повече си мисля, че психическото затлъстяване е понятие, което тепърва ще се развива и че ще се оформи специален дял от медицината, който да се занимава с него подобно на този, който третира алкохолизма.

– Само индивидуален проблем ли е затлъстяването, което, впрочем, е с тенденция все повече да се глобализира?

– Това е колкото индивидуален, толкова и социален проблем. Световната здравна организация го класира сред 5-те основни бича на човечеството. Днес се умира по-често от свръхтегло, отколкото от глад. В света има 300 милиона затлъстели възрастни, от които една трета – в развиващите се страни. Два милиона и половина смъртни случаи годишно са вследствие на затлъстяването и съпътстващите го заболявания.

А то не би могло да вземе подобни мащаби, ако не съществуваше и свръхпредлагането на храни, на лакомства за хрускане, за дъвчене, на сода. Защото аз току-що ви предложих чаша вода, но това обикновено е рядкост. Най-често ви предлагат кока-кола. В Африка например, причината, поради която населението затлъстява е, че се пие все по-малко вода и все повече сода. Водата вече не е на мода. Но знаете ли, че една чаша сода се равнява на 7 парченца захар?

Днес ядем много по-мазни, калорични храни, а се изразходваме все по-малко. Е, тялото трупа. Тялото не е направено за толкова заседнал начин на живот и с толкова много храна. Рекламите по телевизията ни дават желание да консумираме през цялото време, непрекъснато. И човешкото същество трябва да е много силно, за да устои. Защото това дори не са предложения, не, а подбуди – да се поглъща постоянно, преди още да сме изпитали чувство на глад.

– Вашето послание към аудиторията ни?

– Ако си дадете сметка, че сте склонни все повече да компенсирате с храна, ви предлагам да се запитате, защото превенцията е за предпочитане пред лечението. А и никой не натрупва купища телесна маса за няколко дена, седмици или месеци, не, това отнема години. Приканвам хората да се срещнат с психотерапевт, за да „поставят думи”, вместо да поставят някакъв обект – храна, алкохол, или друг. Разбира се, аз настоявам, че за успешната терапия съществува и така нареченият „добър”, или „подходящ” момент” А той не е непременно онзи, в който вашият лекар ще ви предупреди, че сте застрашени и от проблеми със сърцето, гръбначния стълб или от диабет. Не, нужно е вие сами да определите, че е настъпил подходящият момент да разрешите този проблем.

Септември, 2007