Това, което остава…
Ален Вание
Резюме
В зората на Ренесанса в изкуството се появява темата за руините. В началото те представляват интерес поради гравираните в камъка думи. Ренесансовият зрител е виждал в руините заместването на Стария от Новия завет – останките са старата езическа или юдейска вяра, която рухва. (Джото)
Няколко десетилетия по-късно, руините изразяват остаряването на тялото, страданието на тялото, разяждано от смъртта. (автопортретите на Рембранд, Ханс Балдунг Грин)
Но при Мантеня, през втората половина на ХVв., измерението на руините се променя. Първият му Свети Себастиан е първата подписана творба, при която една част от неговото име се скрива зад камъните. Извежда се проксемията – „скритото измерение” , която е съвкупността от наблюдения и теории, отнасящи се до употребата на пространството от човека, в качеството му на специфичен продукт на културата.
Има два вида останки. От една страна, са останките от камъни и от колони, които можем да видим. От друга страна, е налично и това, което липсва, за да се постигне целостта на конструкцията. Руините свидетелстват за тази загубена цялост. Но това, което пропускаме е, че дори цялостната сграда е пробита, тя загражда едно празно пространство и е продупчена от прозорци и врати. Тези отвори не са схванати от зрителя като липси, защото са интегрирани в континуитета на сградата и ние не ги виждаме, защото те позволяват да виждаме.
Творецът изобразява в платната си много повече неща, от тези, които задвижват епохата и те остават неназовани. Може би именно там е пресечната точка между творчеството и психоанализата.
Подобно на Лакан, който твърди, че цивилизацията е отходна яма и че всичко, което създава човек, завършва неизменно в боклука. Единствено руините запазват минимално достойнство…