Реалността е несигурна („La realite est precaire.” – Лакан, семинар 7)

Текстът е фрагмент от представяне на работата в картел върху неиздадения приживе “Проект за една психология" на Фройд

Конструкцията на “Проект за една психология"  на Фройд разглежда темата, изхождайки от това, че познаването на реалността трябва да надделее една насрещна тенденция, една тенденция за вътрешна халюцинация. Като под халюцинация тук се обозначава точно невъзможността за различаване между възприятие и представа. В апарата няма наличен еднозначен отличителен знак на реалността и това е една решаваща основа на „Проекта“. Съмнението, дали нещо идва отвън или отвътре, дали е настояще или спомен, възприятие или представа, е фундаментално. Фройд казва: „Ψ не е в състояние да направи тази разлика, тъй като може да работи само на основата на аналогични състояния между неговите неврони. Така възниква необходимост от критерий, идващ отнякъде другаде, който да различи възприятие от представа.“

Опитът на свръхсилните (überstarke), резистентните спрямо „възраженията“ на реалността представи, които така ясно се проявяват в неврозата и съня, дава изходната точка на тази конструкция на психичния апарат. Свръхсилните представи са онези, които изпъкват при хистерията, тъй като в контекста, в който са поставени, биват неуместни и са неадекватни по отношение на афекта, който ги съпровожда. Свръхсилен описва преди всичко тираничния характер на тези представи, принудата, с която окупират субекта. Такива „неразрешими“, както Фройд ги нарича, представи, се появяват и в нормалния случай:

“Свикнали сме да виждаме в подобни свръхсилни представи резултатът от мащабни и основателни мотиви. Хистеричните свръхсилни представи правят впечатление с тяхната необичайност/странност. Те са такива представи, които нямат последствие при другите и чийто достойнства ние не разбираме. Така те ни изглеждат като парвенюта, узурпатори и по тази причина комични/будещи насмешка." (Проекта)

И в двата случая, казва Фройд, „те придават на Аз-а неговата особеност“.

И така Фройд се заема да опише двата процеса, по които функционира този апарат. Първичният процес се реализира по начало напълно независимо от даденостите в реалността, според вътрешните закони на проправянията (Bahnungen). За да обясни това Фройд описва два типа преживявания – на задоволяване и на болка. Общото помежду им е, че съдържат едно повишение на вътреколичественото напрежение в ψ, произведено при афекта от спонтанно освобождаване, а при желанието от сумация. От състоянието на желание следва непосредствено едно привличане към обекта на желанието, респективно към неговия паметов образ, от преживяването на болка резултира едно отблъсване, една неохота за поддържане на враждебния паметов образ инвестиран. Това са първичното привличане на желанието и първичната защита. Същевременно тези процеси се регулират от един принцип, който се появява 20 г. по-късно в „Метапсихологическо допълнение към теорията за тълкуване на сънищата“, описвайки желанието в съня, а още по-късно в „Отвъд принципа на удоволствието“ и „Бележки за чудното тефтерче“ получава името „принцип за неподатливостта на възбуда на неинвестираните системи“ и който в дискурса на „Проекта“ гласи, че количественият трансфер, бива опосредстван от необходимостта за наличие на предварителен пълнеж, предоставен от възприятието.

И така, активиран чрез нещо малко, чрез някой детайл на възприятието, който попада на слуха или зрението по случайност, което кара няколко проправяния да започнат да вибрират, същият процес, който дава мотив за допускането на възприятието, има тенденцията да води до фундаментална обръканост.

“Запълването на желанието до халюцинация или пълното развитие на неудоволствие, което носи със себе си пълно изразходване на защитатата, обозначаваме като психични първични процеси." (Проекта)

Ето защо тук трябва да се намеси един втори процес, вторичен процес, който възпрепятства първичния процес по пътя към достигането на халюцинаторната си цел. Лакан прави следния коментар за начина, по който този вторичен процес оперира:

“Заобикаляне, предпазливост, поправяне, възпиране. Той коригира и компенсира онова, което изглежда е фундаменталната склонност на психичния апарат и му се противопоставя радикално." („Етика на психоанализата“)

В „Проекта“ Фройд веднъж нарича първичния процес „пълен процес“. По отношение на него вторичният е по-скоро негативен, като едно смущение или прексъване. Той се опира на Аз-а, който проектът въвежда точно на това място. „Ако един Аз съществува, той би трябвало да задържа първичните психични процеси“, казва Фройд. Аз-ът е представен като група от неврони, които са успели като резерв да задържат едно определено количество пълнеж (Besetzung), въпреки всички усилия за разтоварване. Тази група неврони служи за отклоняване на постъпващото количество пълнеж от φ/периферията, чийто поток би бил от неврон a към неврон b, но по пътя се явява този страничен пълнеж от Аз-а, който привлича част от количеството, а понякога и цялото към себе си и по този начин осъществява задръжка на първичната тенденция. Ако задръжката е твърде силна отново се получава обърканост, тъй като разтоварването отпада и в апарата не сполучва ориентирането чрез първоначалните проправяния, които образуват следите на реалността, както Лакан ги нарича. Лакан описва този деликатен баланс по следния начин:

“Задачата на Фройд е да обясни как тези дейности на преразглеждане и ограничаване функционират или с други думи как апаратът, който поддържа вторичния процес избягва възникването на катастрофи, които неизбежно настъпват при твърде бърза, твърде бавна реакция, или когато отсъства такава и е наличен само апаратът на удоволствието." (“Етика на психоанализата”)

Всичко, което психичният апарат може да възприеме от реалността, минава през играта на тези два процеса. „Реалността е несигурна“ („la réalité est précaire“) гласи един от коментарите на Лакан върху проекта. Етимологията на думата, която Лакан използва, идва от латинското precarius, което e нещо, което човек получава чрез настойчиво искане/молба, но е и нещо, което може да бъде оттеглено.

И тук Фройд въвежда забележителната идея за ближния човек (Nebenmensch), който принадлежи към реалностите, които постъпват във възприятието. По отношение на ближния човек се сгъстяват опитите:

“Нека приемем, че обектът, носещ възприятието, е подобен на субекта, един ближен (Nebenmensch). Теоретичният интерес се обяснява и с факта, че един такъв обект е едновременно първият обект на задоволяване, а също така и първият враждебен обект, както и единствената помагаща сила. По тази причина, чрез ближния, човек се научава да разпознава." (Проекта)

Възприятието или по-добре комплекса на възприятието дава тласък на мисловната работа. Когато възприятието и пълнежът на желанието не съвпаднат (както е в повечето случаи), се задвижва работата по разпадането и асоциирането, която според Фройд лежи в основата на процеса на разпознаване, на оценка – едно приравняване между актуалното възприятие и наличните количествени пълнежи. Фройд отбелязва, че очевидно тази работа никога не се осъществява напълно:

“И така комплексът на ближния се разделя на две части, едната от които, прави впечатление с константната си структура и остава съвместно като Нещото (Das Ding), докато другата бива разбрана чрез дейност на припомняне, т.е. може да бъде сведена до информация от собственото тяло." (Проекта)

На това място изплува прословутото Нещо в „Проекта“, което Лакан, както е известно, подема от този текст и развива в самостоятелна теоретична категория в своя седми семинар „Етиката на психоанализата“. Във възприятето по Фройд очевидно има нещо, една част реалност, която не може да бъде смелена. Нещото остава неразбрано, неизмеримо: „Това, което наричаме Неща са остатъци, които убягват на преценката“, казва Фройд в „Проекта“. Нещото е тогава онази част в другия, в която за субекта се разкрива неговата другост и където другият остава непреводим. И именно онова, което убягва на преценката, не претърпява разтоварване. Може би на това място възникват тези неовладяеми количества, а оттам и свръхсилни представи. Така Фройд малко по-късно през 1896 г. в едно писмо до Флийс пише по повод на хистеричния пристъп: „Пристъпите на виене на свят, на ридания, всичко това е за сметка на онзи друг незабравим праисторически персонаж, когото никой по-късно не може да достигне.“ (52-ро писмо до Флийс)

Същевременно този Nebenmensch е всичко, с което индивидът разполага в състоянието на първична безпомощност, в което се появява на този свят. Това кара Фройд да напише в „Проекта“, че „първоначалната безпомощност на човека е първоизточникът на всички морални мотиви“, а Ален Вание допълва „изцяло символната в началото майка – като редуване на присъствие и отсъствие – поради отреденото й всемогъщество да дава или да не дава обекта (на задоволяване) става реална, защото е всесилна. Безсилието на детето пред тази майка я прави реална“. (“Лакан“)

Момчил Русев