Зигмунд Фройд – дръзкият конквистадор на модерността

(Психологически щрихи към идентификациите на героя)

Според известната максима на Фройд, самолюбието на човечеството е понесло три големи оскърбления от страна на науката. Първото – когато Коперник доказа, че земята не е център на вселената, второто – когато Дарвин обори божествения му произход. А третото и най-чувствително оскърбление човешката мания за величие претърпя от психоанализата, която откри, че нашето “аз” съвсем не е господар в собствения си дом.

Идеята на Фройд да съпоставя своя принос с революционните открития на двама колосални предшественици е дръзка, но нелишена от основания. Тя ни насочва и към още нещо – поредицата от идентификации и съперничества с различни кумири, които бележат пътя на собственото му развитие. Всъщност Фройд винаги е твърдял, че неговите лични преживявания имат значение само ако са във връзка с науката (разбирай – психоанализата). Но и винаги ще се държи така, сякаш очаква че въпросната наука го е предопределила за някакво специално свое намерение, което той трябва само да разкрие и оправдае. Спомня си, например, да му разказват – когато се родил възрастна селянка му пророкувала, че някога ще стане велик човек, а на 12 гадател му предсказал че ще стане премиер. Спомня си обаче и друго – когато е на 7, баща му казва “от това момче нищо няма да излезе”. (И няма да спре да се връща към този травмиращ момент, към който с годините ще може да добавя изброяването на всеки пореден успех, но от това споменът няма да престане да го навестява). Виждаме го на снимка – 11-годишен, изправен до седналия си баща, виждаме го и вече 18-годишен, в сходен мизансцен до майка си и общото между двете снимки е и в един детайл – в дясната си ръка всеки от родителите му държи книга. (Посланието е недвусмислено, но нека вметнем, че майка му Амалия е от интелектуално потекло – баща й е коментатор на Аристотел и на антични текстове върху катарзиса.)

Всички тези спомени, съчетани със семейната традиция и примерът на по-голям съученик вероятно имат значение в първоначалното намерение на Фройд да следва право. След известно колебание той избира медицината, със следната романтична аргументация: “ В онези младежки годи­ни не изпитвах особено предпочитание към положе­нието и дейността на лекаря, впрочем по-късно също. По-скоро ме движеше някакво любопитство, което оба­че се отнасяше повече до човешките отношения, откол­кото до природните обекти…. властно ме привли­чаше актуалното тогава учение на Дарвин, понеже то обеща­ваше да постигне изключително разбиране на света и зная, че прекрасното есе на Гьоте „Приро­дата“ на една публична лекция малко преди мату­рата ме тласна към решението да след­вам медицина.” Но в Университета се среща с първото си разочарование. “На първо място ме засегна това, че от мен очакваха да се чувствам непълноценен и чужденец, защото съм евреин.” Значимата последица от тези университетски впечатления е, че отрано се запознава с участта да бъде в опозиция, което създава у него основата за известна независимост в мисленето. Устремява се към академичен път в медицинската наука и започва още като студент да работи върху хистологията на нервната система във физиологическата лаборатория на Ернст Брюке. Той е с 14 години по-голям от него, подкрепя го морално и (многократно) материално и именно с неговото застъпничество Фройд заминава през есента на 1885 г. за Париж на специализация при прочутия д-р Шарко. Преди това обаче ще се дипломира като доктор по обща медицина – доста късно, едва през 1882 г., защото както сам признава, не бил “особено старателен студент”. Поради бедността си ще се размине с научното си поприще. И за съвсем малко ще се размине със славата, когато през 1884 г. изследва кокаина. Той открива аналгетичните му свойства, допуска анестетични такива, но ги неглижира. Карл Колер ще ги изследва по-късно и ще се увенчае с популярност, но това няма да развали добрите им отношения. Фройд обаче е нетърпелив и експериментира кокаина върху себе си – не изпитва зависимост, не страда и не предполага опасността, която крие. Но наврежда на други като утежнява състоянието на приятеля си Флайшел, когото лекува. Резултатът е остра критика в медицинските среди, накърнена репутация и една снимка на Флайшел, с която никога няма да се раздели…
През 1885 г. той е специализант в Париж при д-р Шарко, където наблюдава случаи на хистерия и ефекта на хипнозата и сугестията върху тях. Шарко създава и премахва симптоми със слово и това не е шарлатания, както смятат професионалните среди във Виена. Сам скептичен първоначално, Фройд ще сподели впоследствие: “Излизам от уроците му като от Нотр-Дам (прочутата парижка катедрала – бел. моя)… дали зрънцето ще донесе плод един ден, не зная. Това, което зная е, че никое друго човешко същество не ме е докосвало по този начин”. Зрънцето ще даде плод, но по-късно, а преди това той ще засвидетелства преклонението си пред авторитета на Шарко като кръсти първия си син на него – Жан-Мартен. Междувременно и друга ключова личност се е появила в живота му – уважаваният виенски лекар Йозеф Бройер и неговата прочута пациента Анна О. Тя става кръстница на метода си на лечение като го нарича “talking cure” (лечение чрез разговор), д-р Бройер ще го нарича катартичен. Години по-късно, когато се връща назад във времето, Фройд ще даде висока оценка на катартичния метод като непосредствен предвестник на психоанализата и като нейно ядро. Но самият д-р Бройер не е готов да направи прехода от катарзис към психоанализа, при все че е е държал в ръцете си ключа към него.

Може би защото, както отбелязва Фройд в едно писмо до Стефан Цвайг: “Въпреки големия си интелектуален потенциал, нямаше нищо фаустовско в неговата природа.” Обаче изпуснатият от д-р Бройер ключ не е взет автоматично и от самия Фрой. И той не е готов за разкритията, които му предстои да направи, макар след време да отбележи: много от изказванията на Бройер и Шарко са можели да го доведат до откритията му и по-рано. И сам ще отчете известна собствена незрелост: “Но тогава не разбрах мисълта на тези авторитети, те ми бяха казали повече, отколкото сами знаеха или бяха готови да кажат. Чутото от тях дремеше безучастно у мен, докато не проби като привидно оригинално прозрение по време на изследванията върху катарзиса.” Прагът, в който се препъва д-р Бройер и който отказва да прекрачи, е докосването до сексуалността в произхода на неврозите. Това е кръстопътят, от който пътищата им ще се разделят и за който Фройд ще каже:”Развитието на психоанализата ми струваше неговото приятелство. Не ми беше лесно да платя тази цена, но нямаше как.” Еволюцията на идеите на Фройд е немислима без Бройер и Шарко, но приятелството му с един берлински оториноларинголог – Флис, ще изиграе ролята на това, което по-късно се преценява като собствената му анализа. Флис е с 2 години по-млад, но по-успял и в професията, и в живота. В него Фройд вижда идеализирания образ на самия себе си, нарича го “моето друго аз.” Кореспонденцията между двамата, започнала още през 1887 г., съдържа хрониката на зараждането на психоанализата. Фройд решава да приложи върху себе си принципите на своя метод, да анализира сънищата си и спомените си и да споделя в писмата си до Флис своите наблюдения (междувременно от 1892 г. той постепенно се отказва от хипнозата и въвежда метода на свободните асоциации, когато една пациентка го помолила да не прекъсва непринудения ход на мислите й). Именно в писмо до Флис за пръв път се появява хипотезата за едиповия комплекс. Година след смъртта на баща си (Фройд окачествява това събитие като “най-мъчителното” в живота на мъжа), на 15 октомври 1897 г. той пишеОткрих у себе си, както и навсякъде впрочем, чувства на любов към майка ми и на ревност към баща ми, чувства, общи за всички малки деца…” Така интуитивно формулираната 23 века по-рано идея в трагедията на Софокъл ще бъде изведена от сцената на драматургията и ще бъде приложена в областта на човешките отношения. (Известно е твърдението на Фройд, че за човешката психология поетите и писателите знаят повече, отколкото психоаналитиците и че изучаването на литературата е основна част от програмата за формиране на аналитиците. Самият той е научил испански, за да чете Сервантес, на осем години е започнал да чете Шекспир в оригинал и никога не е спирал да го препрочита. Интересува се от съвременните френски романисти, но за свои учители посочва английските и шотландски писатели.) През 1900 г. публикува първия си самостоятелен труд “Тълкуване на сънищата”, посрещнат с ледено мълчание от научната общност. През 1902 г. кореспонденцията между него и Флис ще приключи с кавги и взаимни обвинения в кражба на научни идеи.

Постепенно около Фройд ще започне да гравитира малка група съмишленици, които се събират в така наречения “кръжок в сряда”, който през 1908 г. прераства в психоаналитично дружество. Но едва сближаването му с швейцарския психиатър Карл Юнг ще донесе край на изолацията и международно признание за идеите му. Освен това Юнг е и първият не-евреин, който практикува психоанализа, с което тя излиза извън рамките на “интелектуалното еврейско гето”, в което е била принудително заточена дотогава. Фройд ще натовари Юнг с много от своите надежди и когато през 1910 г. на втория конгрес по психоанализа се създава Международната психоаналитична асоциация, именно по негова препоръка за пръв президент ще бъде издигнат Юнг. Друго важно признание за психоанализата пристига отвъд Атлантика. През 1909 г. Фройд е поканен в Америка, където излага развитието и съдържанието на психоанализата в пет лекции, изнесени в Университета “Кларк” в Уустър, Масачузетс. Казват, че когато акостирали на пристанището в Ню Йорк, той се обърнал към придружаващите го съратници Юнг и Ференци с думите:”А знаят ли те, че ние им носим чумата?” Резултатът от “разпространението на заразата” в Новата земя му дава удовлетворението на завоевателя:”В Европа се усещах презрян, а тук бях приет като равен сред първите”. Всъщност сравнението със завоевател съвсем не е фриволно – самият той ще се идентифицира с Христофор Колумб 9 години преди това в една фраза, адресирана до Флис: “Аз не съм човек на науката, аз по темперамент съм конквистадор.” Но конквистадорите също са обречени на предателства и самота. От 1911 г. пръв Алфред Адлер ще се отдалечи от него, ще го последват Вилхелм Щекел и Юнг. Напускат го едни от най-талантливите ученици и последователи, но му остават други – Абрахам, Ференци, Ранк, Джоунс, Брил… Фройд е бил обвиняван че е властен и изисква от своите последователи сляпо и безпрекословно подчинение към доктрината си. На това той ще опонира така:”Ще си позволя да отбележа, че един нетолерантен и обладан от мания за непогрешимост човек никога не би събрал около себе си толкова много духовно издигнати люде, особено ако като мен не разполага с някакви практически примамки.” Да, Фройд се е разделял със съмишленици в името на каузата, така както се е разделял и с част от себе си. На 22 години променя рожденото си име от Сигизмунд на Зигмунд. Дни преди 29-ия си рожден ден изгаря всичките си записки (ще го прави и по-нататък, пак, периодически). За да отбележи някакъв голям прелом в живота си, защото трябва да преосмисли всичко отначало… И още с изграждането на теоретичните конструкции на психоанализата ще излиза извън нейните рамки и ще търси нейното приложение и в други сфери, като признава, че “тук-там” се отклонявал от пътя си, за да задоволи “подобен свой немедицински интерес”. Но ще го прави по-често, отколкото го казва, или си дава сметка за това – когато изследва отцеубийството на Достоевски, един спомен от детството на Леонардо, скулптурата на Мойсей на Микеланджело, хумора, въпросите на религията или на културатата. И в края на живота си, когато пише историческия роман ”Мойсей и монотеизмът”. Накрая сам ще заяви: “След 40 години медицинска практика се познавам достатъчно за да зная, че никога не съм бил доктор в чистия смисъл на думата”. Смяната на интересите си той определя като “регресивно развие” и го обяснява така – “моят интерес направи завой, който продължи цял един живот през природните науки, медицината, психотерапията, а после се завърна към културните въпроси, които ме бяха пленили далеч преди това, още когато току-що бях навлязъл във възрастта да разсъждавам.”Собственото му творчеството се отличава със забележителни литературни достойнства, но сам той никога не се е считал за артист и не се е интересувал от модерното изкуство. На пастор Пфистер, който се опитва да го заинтригува с някои от актуалните по онова време експресионисти, пише: “Знайте, че в обикновения живот (извън практиката си) съм ужасно нетолерантен към лудите, не откривам друго, освен вредното у тях, и съм за тези артисти именно онова, което вие стигматизирате като филистер, еснаф и педант.”Бил е на 18 години, когато Троя е ексхумирана, и археологията го влече. Завиждал е на Шлиман. И го е имитирал по свой начин – в страстта, с която цял живот е колекционирал археологически предмети. Археологията за него е метафора за психоанализата: “Трудно ми е и на мен самия да повярвам: че подобно на Шлиман съм изровил една друга Троя, считана за мит”. Разкопките му в археологията на човешката душа обаче и днес са част от онова, което определяме като модерността.

Когато е споходен от славата на откривател, към която така се е стремял, ще признае на племенника си Сам в Англия, че тя вече е бреме за него. Изгубил е дъщеря си Софи през 20-а, а в следващите години към нея ще се прибавят смъртта на тригодишния му внук Хайнц (син на Софи), няколко драматични загуби на племенници, първото диагностициране на рак на челюстта му през 23-а. Ще си отидат от този свят и съратници – Хуг-Хелмут, Виктор Тауск, Карл Абрахам, Лу Андреас Саломе. Удовлетворението от успехите на дъщеря му Анна като психоаналитик ще се вгорчава от бащината му тревога, че тя едва ли ще си намери партньор в живота някой ден. Ще следват нови изпитания на съдбата – настъплението на фашизма в Германия, аутодафето на негови книги в Берлин през 1933 г. Обаче умората сякаш прозира далеч преди това, още през онази 1923 г., в която пише на Сам: “Спомни си, че аз съм вече един стар човек”. Отнася се с известно хладнокръвие (дали да не кажем – безразличие?) към собствената си смърт и надвисналата много по-непосредствено от рецидива на рака опасност – появата на нацистите във Виена. “Смърт като всяка друга”– бил казвал. И дълго ще отлага отпътуването си от Виена. Може би защото далеч преди това е установил символичната връзка – заминаването е равносилно на смърт…
Фройд винаги е бил скептичен към биографите и през 1936 г. пише: “Биографичната истинност е недостъпна, непостижима”. Но много по-рано, в едно писмо да бъдещата си жена Марта ще сподели и друго: “Що се отнася до биографите – нека се оплакват! Ние нямаме никакво желание да правим тяхната работа лека: всеки от тях ще има основание в своя личен маниер и подход да обясни развитието на героя.”
Това и само това е основанието, която ме оправдава да ви предложа този прочит:
Розалина Дочева

(PS С известни редакции, текстът е публикуван в майския брой на списание “Бела” по повод 151 годишнината от рождението на Зигмунд Фройд)

Текстът се позовава на: Фройд, З.: “Самопредставяне” в “Изкуството на психоанализата”, Евразия, 1998; Octave Mannoni :  “Freud”, Seuil 1968, и Freud, S.: “Lettres de famille de Sigmund Freud et des Freud de Manchester, 1911-1938”, PUF, 1996