Нарцистични нюанси в бащината любов

МАДЛЕН ЖЕЛЯЗКОВА-РУСЕЛ¹

С появата на детето се реализират срещи, които бележат дълбоко любовта на родителите към него. Родителят посреща детето със своята история, със своите фантазми и очаквания. Има деца, в които по съзнаван или несъзнаван начин родителите откриват свои черти, черти на свои роднини, черти, които предизвикват и фиксират проекциите на конфликти от миналото. Това става основа на сложни взаимоотношения, пълни със страсти и противоречия, в които е трудно да се намери нужната дистанция.

Да станеш родител е неизбежно свързано с частично или по- пълно възраждане на Аз-Идеала, наследник на първичния нарцисизъм. В своята статия „Въведение в нарцисизма”, Фройд пише: ”Детето ще има по-добър живот от своите родители… Законите на природата и на обществото ще спрат пред него… Любовта на родителите е така вълнуваща, така детска, че е явно, че тя не е нeщо друго освен тeхният прероден нарцисизъм и въпреки метаморфозата му в обич към обекта, остава явна неговата истинска натура.”

Това е в основата на първите слети връзки, описани между майка и дете, но можем да ги срещнем и при така нареченият „модерен баща” и дете, връзки, абсолютно необходими за основата на нарцисизма, връзки обречени на отслабване, трудност за допускане на трети, което ще позволи обръщането към външната реалност и влизаннето в символичния закон, необходими за организиране на едиповата структура.

Когато това излизане от слятата връзка не успее, формирането на границата между Аз и Не-Аз не се осъществява хармонично и пречи на процеса на индивидуация. Слабостта на тази граница пречи на субекта да се справи със своята собствена ярост и агресивност, както и с тези от страна на обекта. Относно патологичния нарцисизъм, психоаналитичката Евлин Шове пише „Конструирането на идентичността е блокирано от архаични, първични тревоги, които пречат или спират символичната субективация. Възниква спешно проблема със слабостта на първичния нарцисизъм, който е сякаш раним и парадоксален, а субекта е в непрестанно и безнадеждно търсене на идеален обект”.

Именно чрез преноса можем да установим, да усетим, тази борба срещу и същевременно за обекта. Искането, отправено към терапевта, е парадоксално. Като че ли една травматизирана и отцепена част от Аз-а се мъчи да се скрие от нас и от пациента и едновременно иска да бъде открита, разбрана и свързана с останалото.

Как да избегнем патологичните връзки-съучастие

Описвайки един случай на терапия на едно малко момче, аз често се хващах да мисля за един странен израз който характеризира началните ми срещи с родителите му. Става дума за израз (колюзион на френски), който означава съзаклятие или силна връзка, а нe синхрон, както мислех. Тоест, терапевичен заговор вместо синхрон. Допуснах, че имам проблем с езика или със смисъла. Френската дума идва от латинската – колюдере – играем заедно но и заговор на двама срещу трети.

Тогава започнах да търся причините за тази странна асоциация в преноса и контра-преноса в действие, през дългите 6 години на тази терапия.

На всичко отгоре този термин означаваше, за мен, пречка да се инсталира връзка между трима (Едипова), нито разлика между поколенията, дори връзка подобряваща нарцистично залепяне, сливане с повторения, които напомнят действието на нагона към смъртта.

Ако едно дете е дълго обвързано в такава връзка без тиер, то може да стане психотик, но понякога става въпрос за кратки моменти на такова събитие, които нарушават частичното, но възвратно формиране на индивида. Това може да се случи при тежка болест или увреждания при детето, или на родителя, след което има възможност за връзка с трети и развитието продължава своя ход.

След време, остатъци от преживяването на този тип връзка могат да се открият в преноса на пациента.

Всъщност, след няколко проучвания открих, че този, употребен от мен термин, се среща в психоаналитичната специализирана литература при семейните психоаналитични терапии. Несъзнаваната обща колизия, връзка-съучастие, описана от Юрг Уили е една среща на двама души, които имат несъзната необходимост да повтарят такива връзки, изживявани вече в миналото, въпреки психичните катастрофи, които са последвали. Това е такъв вид връзка, че само мощната катастрофа е в състояние да ги прекъсне. В своята книга Взаимоотношението при двойката, авторът описва такива яростни, унищожителни раздели.

В случая, който ще ви представя, много моменти приличат на такъв тип връзка между баща и син, от една страна и в преноса с мен, от друга. Ерик е на 5 години, когато идва с родителите си от името на участъковия детски лекар. Причината са неговите непрестанни кризи и отказът му да спазва правилата в детската градина. Вкъщи отношението с двегодишното му братче е много лошо и тревожи родителите му. Те го описват, като нервно и напрегнато дете, което не понася да му се откаже нещо. В същото време, Ерик може да бъде много внимателен и мил.

Докато слушам родителите, наблюдавам това якичко, енергично, къдрокосо дете, което не ме поглежда, все едно, че ме няма. То не спира да мърда, прекъсва ни, качва се на малката маса, дърпа пердетата. Баща му и майка му не му казват нищо, оставят мен да го спирам, когато прави нещо опасно, всъщност така ми показват, каква е ситуацията у дома.

Същевременно зад големите му очила забелязвам леко, непрестанно движение на очите му, което като че ли му пречи да фиксира това, което гледа. Бащата ми обяснява, че Ерик има една специфична очна болест, открита, когато е бил на 6 месеца, характеризираща се със силно късогледство и невъзможност да фиксира погледа си. Преди 7-годишна възраст било трудно да се каже какви биха били последствията, като порасне.

На тази тема говорим много рядко. Представях си, че тези родители, по скоро този баща ме пита мълчаливо – „Как синът ми вижда света?” и понеже тук става въпрос за нарцисизъм, ще добавя – как се вижда той, гледан от нас, от другия (стадий на огледалото).

Майката има по-голяма, 14-годиша дъщеря от първия си брак, която била много по-лесна за отглеждане в сравнение с „трудния” Ерик. Той не обичал майка му да го държи на ръце или да го приспива. Не можел да заспива сам преди 2-годишната си възраст и нямал нито любима играчка, нито биберон.

Ерик, заспивал само в ръцете на баща си, който се грижил много за него като бебе. Редовно ходили на „бебе-плувец” и продължавали да ходят. Бащата е, видимо, много по-млад от съпругата си. Той е силно притеснен и бидейки, все така, близък със сина си, веднъж ми каза: „Той има сляпо доверие в мен”. По професия, бащата е информатик, а майката ръководи фирма в същата сфера. Вечер, бащата се връщал по-рано в къщи. Той се тревожи заради поведението на сина си и намира, че пред други хора „Ерик прави всичко възможно, другите да го отхвърлят и намразят”. Това ми прозвучава силно наситено с емоция и страдание. Често такова поведение при едно дете може да се приеме като признак на търсене на дистанция с околните и на липса на добре структурирани граници на Аз-а.

Моменти от терапията

Още при втората ни среща с Ерик се сблъсквам с неговата трудност относно дистанцията с обекта.

За мое учудване, той веднага приема да остане сам с мен и се заиграва с едно прасенце. Учудва ме желанието му да играе и способността му да разбере и организира сцената. Намирам го по-зрял за възрастта си. Той играе как прасенцето избягва от къщи, а аз – родителите, които се тревожат. В края на сесията, Ерик казва, че е съгласен да продължи да идва.

Teмата на сцената е свързана с противоречивите чувства – раздяла, дори бягство. Детето е всемогъщо и отхвърля забраните. Чувствата на родителите са изразени.

При втората ни среща, установявам голям контраст между поведението на Ерик в тези два сеанса, затворен, с гръб към мен, когато идва – първия път, с родителите си. Докато вторият, напротив, внимателен, концентриран в играта, сякаш отдавна е в терапия. Аз съм учудена и започвам да разбирам, че ще мога да го взема в терапия. Но това не се оказва толкова лесно. Когато отивам да взема родителите му от чакалнята, той ги пита възбудено дали са чули всичко, и казва, че това е тайно. Баща му отговаря: „Не, но ти ще ми разкажеш всичко, щом е тайно.”

От този момент, Ерик отказва категорично индивидуалните сеанси и постепенно решихме да започнем със сеанси родител-дете. Повече от година той идва с баща си, понякога с майка си, не се обръща никога директно към мен, а казва на баща си да ми каже, например, че има нужда от листа за да рисува и т.н.

Моите въпроси и съмнения около реакцията му, при този първи контакт, остават дълго без отговор. Именно като един момент на колюзия – съучастие. Имах чувството, че съм била много близо до него, по време на играта и изведнъж, той се е уплашил и отдръпнал. Приемам го като пожелание за терапия, но и едновременно, като отказ.

От гледна точка на преноса, подозирам, че той е бил обект на подобно свръхинвестиране и от-инвестиране. Трябваше да минат две години и да се случи една съществена терапия с родителите, за да може това дете да влезе само в сесия и да продължи играта си, започната при втората ни среща.

Взаимоотношението баща-син

В първата част на терапията баща-син аз най-често наблюдавах техните взаимодействия. Ерик много често моли баща си: „Нарисувай ме!”. И след това оцветява рисунката, искайки различни флумастри, докато аз говоря с баща му. Тук забелязвам, че той не вижда ясно, дори на по-малко от метър. Детето изразява едно често повтарящо се искане: „Направи ме хубаво!”, което аз чувам като – „Татко как ме виждаш, как ме направи?…”

В последствие, в индивидуалната си терапия, Ерик ще рисува дълго време човеци, ще ги изрязва и ще играе сцени, пълни с агресивни атаки към кадъра. Атаки без думи, които аз трябваше да коментирам.

Профилът на бащата. При него липсваше, така наречената, добра дистанция. Понякога в хумора, когато ме пита, къде ще ходя през отпуската и дали няма да сме на същото място, където и те… друг път, той е доста затворен, почти агресивен, като юноша, който рационализира, интелектуализира нещата и често се пита, или ме пита, как бих могла да помогна на сина му, като не го познавам, докато той го познавал най-добре. Неговият пренос е силно противоречив. Необходимо му е много време, докато ми гласува доверие.

Един сеанс, след 5-месечна терапия. Филма „Историята на играчките”, в превод на бълг. „Играта на играчките”

Eрик е много неспокоен и казва, че не е искал да идва днес. Баща му ми обяснява, че той е винаги в това състояние, когато трябва да прекъсне да гледа любимия си филм. В последно време, все искал да гледа филма за деца „Играта на играчките”. Знаем, че когато едно дете иска да гледа непрестанно един и същи филм или иска да му четат една и съща приказка, то е защото историята има ехо с негова вътрешна проблематика и повтаряйки, то търси отговор на свои несъзнавани въпроси. Затова аз питам бащата – „Защо такъв интерес към този филм?”. Приемам хипотезата, че синът му се пита по този начин, дали появата на малкото му братче ще го измести от трона, както във филма. Ерик рисува, уж не ме чува, а баща му е учуден и заинтригуван. „А! Така ли мислите, че може да има връзка?”

От този момент нещо в присъствието на бащата се промени. Той се отпусна и ми показа, че може да ми има доверие и да ми говори за очната болест на сина си, изразявайки съмненията и страховете си за бъдеще. Според лекарите, трябва да се изчака 7- годишна възраст, за да се каже какви ще са последствията и как ще вижда Ерик.

Този мъж, с темперамент от южна Франция, спортен стил, винаги с последен модел компютър или кола, страда дълбоко, че синът му никога няма да може да шофира… Слушайки го, си мисля, как тези родители са приели тази болест на сина им. Именно тези ранни отношения, мисли и проекции са в основата на неговия нарцисизъм. Забелязвам как Ерик играе или рисува все по-спокойно, докато баща му ми говори. Считам, че от този момент бащата прие необходимостта от моята роля и терапията. До тогава той водеше сина си по искане на майката. Тя от самото начало настояваше, че не разбира сина си и не може де се справи сама.

Сеансите в присъствие на майката бяха различни. Тя беше фина и по-съобразителна. Разказваше спомени от детството си. Докато тя говореше с мен, Ерик играеше сам. Ако се опитваше да каже нещо, тя му се скарваше да не я прекъсва. Това, което усещах, е, че скарването се отнася и за мен.

Анализирайки това, след време установявам, че и в двата случая беше невъзможно да бъдат трима. Парадоксално две терапевтични връзки се бяха формирали паралелно: едната – между мен и майката, в присъствие на Ерик и другата – между него и баща му, в мое присъствие. Като две отделни връзки на съучастие, от които се излиза трудно.

Тогава аз отидох да търся трети в супервизия. Започна нов размисъл около имагинерното дете в историята на родителите, която ми помогна да видя как Ерик се възползва от сеансите и реагира адекватно.

Сеанс с Ерик и майка му

Тя започва с оплаквания, че я учудил с неразбираеми въпроси относно по-голямата й дъщеря – „Коя е майката на Марина?”… „Тя ще стане ли моя майка?”

Аз я каня да се върне към своето детство и към периода на бременността си. Тя говори с удоволствие за себе си, докато Ерик си играе с животните и бариерите.

Бременността й и появата на Ерик били много спокоен и щастлив момент от живота ѝ. Да роди момче – „Точно това съм си мечтала от дете”, казва тя, „да имам две момчета и едно момиче, само дето исках момичето да е по средата, понеже аз като малка мечтаех да имам един по-голям и един по-малък брат”.

Слушайки я, си мисля че тя е “ успяла” да реализира тази мечта по странен начин, тъй като в момента бившият й, по-възрастен съпруг (голям брат), е близък и често им гостува, а бащата на Ерик (доста по- млад и нисък) е като малък брат. Странно сравнение, като че ли аз също като Ерик правя объркване между сестра и съпруга и между майка и сестра.

В същото време, Ерик подрежда играчките, слага човечето, което символизира Бъз, /новата играчка от филма „Играта на играчките”/ в едно креватче, а другите – около него. Аз казвам: „Интересно, ние говорим за раждането на Ерик и той играе това …”. Майката² го поглежда и изведнъж решава, че трябва да му изчисти носа, търси кърпичка в чантата си и се ядосва, тъй като той не иска да я послуша. В един момент той извиква: „Не, не искам, не съм твоят брат, няма да съм твоят приятел”. Опитвам се да подхвана разговора на тази тема, именно за объркването на ролите, но тя продължава да се занимава с Ерик и да се оплаква от неговият инат.

Може би това, че той провокира омразата на другия, както го беше казал баща му в началото, му служи за да инсталира дистанция. От тази сцена разбрах, че Ерик е внимателен и очаква много от терапията.

Един сеанс с бащата

Бащата на това дете не е много досетлив и не се интересува от собствената си психика и себепознание. Той казваше, че има много малко спомени от детството. Имал две сестри, едната от които само година по-малка. Доста добра ученичка, тя била прескочила една година и учила в неговия клас. Бащата им бил преподавател в същата гимназия. Спортът бил много важен в тяхното семейство. Господинът имаше един много жив спомен за някакъв особено строг учител по математика към 5 клас, но добавя: „…благодарение на него винаги бях силен по математика и това ми стана професия”.

Що се отнася до момента, в който станал баща, той каза, че страдал от факта, че жена му имала вече едно дете и знаела всичко. Значи жена му знаела, баща му знаел, учителят по математика знаел, а той – не. И преносът му към мен се обясняваше по същият начин.

Аз виждах голямата близост със сина му, понякога, той го вземаше на коленете си, прекъсвайки играта или рисуването му и казваше: „На кого е този Ерик, на кого?…”. Детето трябваше да каже – „на татко”. На моменти, аз бях за него като друга жена, която знае нещо относно децата и той беше почти в конкуренция. Искаше да ми покаже нещо.

Въпреки трудния характер на този мъж и известната липса на желание в началото да води сина си, аз виждах и истинска нужда и несъзнаваното му желание за собствена терапия. Бях доста изненадана, по време на срещата ни, в края на първата година, когато по въпроса за неговата връзка със сина му, той каза – „Доколкото разбирам, ще трябва аз да се отделя от него”.

Индивидуалната терапия

След известно време на преговори с баща си, Ерик приема да остане сам с мене, но сяда, мълчи демонстративно, въпреки опитите ми да говоря с него.

В един момент, започвам да мисля на глас, питайки се, какво да правя с него, като го намирам толкова силен – хем да идва, хем да мълчи така. И говорейки така, подреждам няколко човечета играчки, които изобразяват актуалната ситуация на масата между нас. Казвам: – „ето чакалнята с татко, ето бюрото ето Г-жа Русел и Ерик” – като малка сцена на театър. По този начин му предлагам една дистанция, усещайки, колко му е трудно да ме доближи. В отговор на искането към баща му „нарисувай ме!”, аз му предлагах сега да играе с тези фигури.

Ерик се приближава и добавя майка си и братчето си в чакалнята. Започваме да играем и първата тема е около границите между пространствата, между чакалнята и кабинета. Постепенно се изразяват различни проблеми, около формирането на индивидуалността, разликата между половете, семейният роман и Едиповия въпрос. Но неговите агресивни, разрушителни нагони са винаги на преден план.

За да може да се излезе, за да се откъсне от такъв тип връзка- съучастие, беше необходимо да я атакува, да изрази своята разрушителна сила, за да може в последствие да интериоризира един обект който държи, който устоява. Трябваше да се мине през този етап на сблъскване, за да се отвори възможността на интегрирането на Третия.

По същото време се наложи спешен ремонт на кабинета, който заемах. Без да мога да предупредя, посрещнах Ерик в друг кабинет, с големи пукнатини на тавана. В редица предишни сеанси, той играеше как чупи всичко в кабинета на г-жа Русел, хвърляйки играчки и предмети колкото може. Когато видя разбития таван, той се уплаши и така можахме да говорим за страха да разруши това и тези, които обича.

Не след дълго се появи една страст към колекциониране на картички и други неща. И щом една колекция беше пълна, той се отчайваше и я намираше безсмислена и казваше, „Това е една нула, аз съм една нула”.

На 9-годишна възраст Ерик се депресира, затвори се, спря да учи добре и отказваше да прави усилия. Щом не беше на върха, беше нула. Оказа се жертва на един жесток и взискателен Свръх-аз, неотделим от Идеалния Аз, заемал прекалено голямо място досега. Един Идеален Аз, вкоренен в първичните детски Аз-ове на родителите и в разцепването около реалната кастрация, която се представлява от проблема със зрението му.

Важно е да се спрем на този проблем, кoйто бе обект на няколко сеанса, в които стана въпрос за проблемите при заминаването на Ерик на летен лагер.

В училище, още от първи клас, Ерик беше подкрепян от ресурсен учител, една дама, която го подпомагаше в учебния процес, увеличаваше формата върху фотокопия, учеше го да си служи с компютър и т.н. Веднъж годишно, присъствах на събрания с нея. В тях участваха също неговата преподавателка и родителите му. Тогава имах възможност да говоря с тях и да разбера важни неща.

Предвид редкостта на болестта и неяснотата на лекарите относно прогнозата, майката ми обясни че били решили да го отгледат като дете, което вижда – колелото… ските… Постепенно те се уверили, че имали право. Ерик растял все по-самостоятелен и дори учудвал лекарите. Близостта на неговия баща е била много важна, плувайки с него от бебе, той е дал възможност на сина си, да се опре на него така, че да вижда чрез очите на таткото. Това свръхинвестиране го е носило до момента на влизането му в детската градина и раждането на неговото братче.

Когато Ерик се депресира, видях два-три пъти баща му и майка му, без него, и обсъдихме това свръхинвестиране в детството и лошите му страни сега, т.е. обратната страна на медала. Колко му е трудно сега да слезе от пиедестала. Така този момент на депресия беше приет за неизбежен.

Един сеанс от петата година на терапията

Винаги е трудно за родителите да видят детето си депресирано. Случи се така, че предишния месец те бяха направили едно пътуване без деца, и тяхната тъга се изразяваше заедно с чувство за вина и яд.

Майката беше силно разочарована и притеснена, че Ерик я излъгал, че няма домашни. „Бях толкова ядосана, че ми идеше всичко да захвърля”, казваше тя, изразявайки силното си чувство на безсилие.

Бащата беше отчаян от отказа на сина си да продължи да тренира джудо, с което по традиция се занимават всички мъже от неговия род. Той ми обяснява, символно, как се опитва да го убеди – „Говоря му, натъквам в главата му, докато отстъпи и се съгласи, но след малко той пак застава на своите позиции и надделява – буквално, сякаш държа главата му в ръце, докато промени формата си и като я пусна тя се връща в предишната си форма”. Той не може да приеме безсилието си да контролира сина си.

Този период продължи около два месеца. По това време, майката намали работата си и започна да се връща по-рано. Тя успя да се сближи със сина си. Като млада, играла с театрална трупа и започна да води Ерик на театър и го записа да играе в детска театрална група. Това му допадна, колкото и невероятно да изглеждаше, същевременно продължи и с джудото. Веднъж дойде разплакан, след една тренировка и мълча доста дълго, по едно време ми каза – „Разбрах че докато живея при баща ми трябва да ходя на джудo”.

Заключение

Можем да приемем хипотезата, че при тези двама родители появата на дете, с тази специфична болест, е предизвикало едновременно, от една страна, избликване на първичен нарцисизъм и всемогъщество (по силни от природата), а от друга страна, рана от този недъг, който символизира кастрацията. Тези две психични движения са в основата на разцепването и трудността им в отношението към сина им.

Така например, бащата е поел ролята на майка за сина си, в опит да компенсира недостатъчното зрение, същевременно, понякога се прави на приятел на същата възраст, например когато двамата пристигат на ролери в кабинета, или когато приема Ерик да го нарича на малко име. Друг път се държи като строг баща относно математиката или джудото. Дядото по бащина линия бил математик и шампион по джудо.

В моя контрапренос, също имаше моменти на преувеличен оптимизъм, дори грандомания, виждайки във въображението си един преуспял в бъдеще Ерик. След години на терапия, при игра на роли, ми се случваше да забравя, че той не вижда добре. Същевременно знаех реалните му трудности във взаимоотношенията с децата и най- вече факта, че не може да фиксира погледа на другия. Именно паралелното кръстосване на тези две виждания в моя поглед към него помогна да намалее разцепването на Аз-а и подкрепи неговото развитие.

Дълго време трябваше да мине, докато намеря неговата автентичност от първия сеанс, както и понасянето на много проекции, докато той установи връзка на добра дистанция с мен. Помня деня, в който, след 3-годишно лечение, той, влизайки ме погледна, ръкува се и каза „Добър ден”. Мисля че най-трудното в тази терапия беше да понеса този дълъг, противоречив пренос и да бъда сигурна в искането и желанието за терапия от страна на детето и на бащата.

Две години след края на терапията, видях Ерик случайно и разговарях кратко с него за гимназията и за приятелите му. Направи ми много добро впечатление.

В една кутия в кабинета си пазя няколко играчки, които той беше донесъл и оставил казвайки „Да стоят тук, след време и аз ща доведа моето дете при теб”.