Мадлен Желязкова-Русел
Различните психоаналитични течения и школи във Франция имат редица противоречия относно ориентирането на пациенти в индивидуална психоаналитична психодрама (ИПП). Но в случая на наличие на разцепване на Аза като психично явление и защита, съществува почти единодушно съгласие между всички. А именно, че пpи пациентите в ИПП, независимо от вида на психопатологията, разцепването на Аза или на обекта са много по-често срещани, отколкото изтласкването и свързаните с него възвръщане на изтласканото u образуване на компромиси.
Тук ще се спра на разликите между тези две явления – изтласкване и разцепване на Аза. Типично за изтласкването е да задържа, да предпазва връзките между предсъзнаваното и съзнаваното именно благодарение на асоциативната дейност. То представлява една бариера, която разделя несъзнаваното от системата предсъзнавано/съзнавано, осигурявайки им една обмяна, която се съобразява с цензурата.
Ето защо, въпреки че свободната асоциация е пълна с грешки на езика или с нелогични абсурди, тя е най-подходяща за пациенти, при които изтласкването е в действие. Това е случаят в рамките на психоанализата или на аналитичната терапия.
От друга страна, когато предписваме психодрама на един пациент, ние явно взимаме предвид, че при него разцепването е преобладаващо. Всъщност, ние го каним да представи последователно една или друга инстанция от психичния си апарат и да даде на друга (разцепената), да изрази други части. Така лошите части, отцепените от Аза, могат да бъдат прехвърлени върху други. И това може да бъде повтаряно толкова дълго, колкото му е нужно.
Така ИПП се оказва подходяща. От опит знаем, че горепосочените пациенти, избират да играят по-често измислени, фиктивни сцени. Повтаряйки многократно едни и същи сценарии, те прилагат всеки път по една малка промяна. Като че ли този избор потвърждава факта, че има отхвърляне на реалността. В коментара често се случва пациентът да каже: “Тази сцена е изцяло измислена, плод на въображението, тя няма нищо общо с мен.“
Ако пък имаме пациент с ясно невротична структура, сцените са свързани със спомени, фантазии, събития от всекидневния живот.
В своята статия „Как да се справим с разцепването“ Jean-Marc Dupeu се опитва да отговори на следните въпроси:
– Трябва ли да отстраним защитата, която представлява разцепването в психодрамата? И по какъв начин?;
– Ако интерпретирането е основният начин за отстраняването на изтласкването, как да наречем метода на премахване на разцепването на Аза?
Aвтopът описва четири основни понятия :
1. Разцепването на Аза, формулирано от Фройд в 1930 г., е свързано с отказа (deni) като защитен механизъм и се противопоставя на изтласкването.
Изтласкването действа върху един нагон (pulsion) или представа (representation) – части от психичната вътрешна реалност. Докато отказът (deni) действа върху външната реалност. От друга страна, тази външна реалност е приета от друга част на психичния апарат и двете съществуват като два слоя разцепени, без да си влияят един на друг. Разликата с изтласкването идва и от това, че при него има динамична работа: образуване на компромиси; възприемане на противоречията; възвръщане на изтласканото и т.н. Докато разцепването води до замразяване и предизвиква чувство за тежест и разочарование при работа с тези пациенти (в контрапреноса).
2. От теоретична гледна точка Фройд описва като прототип на отказа на реалността и на разцепването фетишизма и по-общо перверзията, в която е отхвърлен факта, че майката няма пенис. Този отказ може да засегне и други части от реалността, в случай, че те се противопоставят на принципа на удоволствието.
В една статия за фетишизма Фройд дава един пример за скотомизация (scotomisation), отричане на факта за смъртта на един родител. Фройд е цитиран от Jean-Marc Dupeu : „Оказа се, че двамата младежи бяха изтрили смъртта на баща си, както фетишистите кастрацията на жената“.
Това отваря по-широк смисъл за термините „отхвърляне“ и „разцепване“. По-късно в своето „ Abrégé” Фройд стига до заключението, че тези две психични явления могат да се срещнат в психозата.
3. Един детайл не е достатъчно ясен при Фройд, а именно, че отказът и разцепването на Аза не са само качествено различни от изтласкването, но са свързани количествено с него. По-точно, с липсата му или с преувеличаването му. Тази липса може да бъде налична при пациента или при някои от родителите му, нещо като наследена липса.
Фройд доказва, че изтласкването е патогенна защита, специфична за неврозата, и същевременно като механизъм, който структурира личността, той и помага на символизацията. Но това е и механизъм, който може да бъде най-алогичен, не само ако е проявен прекалено, но и ако липсва (недостатъчен), както например все по-често се срещат деца с недостатъчно консолидиран (наличен) период на латентност (7-10г.), с недостатъчно изтласкване на сексуалността, с недостатъчна сублимация и с проблеми в училище.
4. Паралелно с отказа и разцепването на Аза, Фройд описва и едно нормално разцепване на Аза в детството. Но той не задълбочава тази теория.
Основният текст за това първично разцепване е „За двата принципа на психичната дейност“. Разликата между Аз-удоволствие и Аз-реалност е представена като произтичаща от интегрирането в психиката на принципа на реалността.
Цитирам: “Един нов принцип е включен в психическата дейност: това, което е представено, не бе вече това, което и е приятно, но това, което е реално, дори и да би било неприятно.“
Тази психична дейност, която има за цел да представи (represents) реалността, бе наречена от Фройд „мисълта”. Една друга дейност се отделя от нея, за да остане подчинена на Аз-удоволствието. Цитирам: „С интегрирането на принципа на реалността една част от мисълта се отцепва. Тя остава независима и подчинена единствено на удоволствието.“
„Тази форма на психическа дейност не е (колкото и странно да изглежда) несъзнателен фантазъм. Това е образуването на фантазиите, което започва в играта на детето и което, продължавайки във формата на „ мечтаене“, се отдалечава и откъсва от реалните обекти“.
Явно е, че този процес става преди изтласкването. Разделяйки мисълта, подчинена на реалността от съзнаваните фантазии (fantasme conscient), процесът на разцепване разделя две части на съзнаваното. Това разцепване се вижда ясно в детството, но се проявява и при някои възрастни пациенти, които не се поддават на психотерапия. Това е, защото те рискуват да реализират травматизиращата реалност. Те са пациенти, на които подхожда психодрамата, която взема в предвид разцепването, толкова дълго, колкото им е необходимо.
Тук е нужно да посочим, че както фетишът има връзка (метафорична; в метонимична близост) с пениса на майката, чиято липса е отхвърлена, така и съзнаваният фантазъм е свъpзан c травматичната реалност. По свой начин съзнаваният фантазъм едновременно напомня и отхвърля травматичната реалност. Той обръща афекта в обратното, а именно – терорът е превърнат в чувство на триумф. Както например в описаната от Фройд игра на война.
Клиничен случай
Ето един случай на четири-годишна психодрама на юноша, предcтавeн oт Jean-Marc Dupeu. Това e ИПП, която показа как може да се приема достатъчно дълго разцепването (между фантазма и историята на момчето), преди да може да бъде премахнато частично. Време, през което той имаше възможност да свърже и да допусне движението на нагона, на енергията и на афектите, които бяха като замразени до този момент. Това момче беше доведено от своите родители, когато беше на 12 години и половина. То страдаше от проблеми с поведението в училище още от предучилищна възраст.
Жилбер е срамежливо, добре възпитано дете, от многодетно семейство, с добро социално ниво. Той е третото от 6 деца, майката казва, че е съжалявала, че Жилбер не бил момиче. Единственото момиче е петото дете. Майката е изпитвала депресивен период през годината след неговото раждане (на Жилбер). Била е крайно изтощена, но много активна. Жилбер бил бебе без проблеми до 3 години, когато започва детска градина. Останалите деца от семейството са отлични ученици. Родителите разказват, че една учителка от първи клас казала за него, че бил „недовършено дете“. Той винаги имал нужда от допълнителни уроци и помощ.
Родителите разказват, че от 2 години нещата са се влошили сериозно и свързват това с едно трагично събитие. Жилбер (10 год.) е доста близък с най-големия си брат, от който бил силно депресиран (въпреки отличните си оценки), Жилбер буквално го задържал в момента, в който големият искал да скочи от прозореца.
Тази травматична сцена не може да се счита за единствената причина за проблемите му, тьй като те съществуват от няколко години. Изглежда, че тя е имала централна роля в организацията на материала, който ни се представя в сеансите на ИПП, както и във влошаването на симптомите в началото на пубертета.
Родителите разказват тази сцена в присъствието на Жилбер. В началото на психодрамата се появи въпросът дали да говоря за тази травматична история пред него, с котерапевтите, и ние избрахме да не го правим. A той дори и не намекна за този инцидент през първите години от ИПП.
Можем да сравним сцените, които той играеше с един сериен филм с едни и същи герои и ситуации с трудност при раздялата. Неговите герои бяха приятели или съученици, много близки, недиференцирани. Или пък братя или учители в затруднено положение.
Централният въпрос на сценария бе идеята, че „няма място за всички“. Някой трябваше да замине, да бъде изключен. Това напомня „Братският комплекс“. Жилбер изглежда подготвяше сцените предварително, започвайки всяка сцена там, където бе завършил предната седмица. Той редовно анулира всичко, което котерапевтите добавят в историята. Понякога забелязвахме нереалистични факти – директорката говори на ти на учениците, или пък се депресира, като че ли е майка.
Въпреки това повторение, Жилбер правеше напредък (в разговора след сеансите) относно определянето на афекта в сцената. Неговите реакции след играта стимулираха и поддържаха интереса на котерапевтите към Жилбер, въпреки стереотипната му игра и натрапчивия му контрол.