Фрагменти от една психоаналитична психотерапия на дете

Централен фантазъм

Един друг фантазъм ще бъде често изразяван по тази тема. Роман ми разказва, че трябва да знае номера на болницата, защото един път като е бил малък, той бил сам с баща си, той не се е чувствал добре, а по същото време майка му е била в болницата за раждането на малкия му брат. Това е една кондензация, като на преден план е тревожността от загубата.

Неговите разкази за спортни подвизи се сменят често с кастрационна тревожност, нещо, което е типично за възрастта му. Да се осмели, да рискува, за да бъде героят на класа, но с цената на едно повече или по-малко важно нараняванеМ една синина, един счупен пръст….Но неговите асоциации, които се редуват, могат да стигнат до смъртта, за щастие не са толкова тревожещи благодарение на по-ефикасните защити (изместване, изолиране, интелектуализация). Той става все по-близък с баща си и майстори с него много неща. И това става при едно добро отношение между двамата, вече не става дума за това той да бъде на негово място или да е по-добър от него както в миналото. Можем да говорим за една промяна в бащиния образ, бих казала дори за една реставрация.

Постепенно този процес добива облика на един обърнат Едип. Например в 93- тия сеанс:

Роман, който от известно време е все по-добре подстриган, спокоен и усмихнат ми разказва, че много помага на баща си: “Да, ние с баща ми поправяхме банята, имаше една дъска, която ми падна на крака и имаше трески, които ми влязоха в крака…в събота ще ходим в болницата.” Той настоява, че майка му не трябва да знае за това.

После той ми разказва, че е отишъл на един купон с колегите на баща си, “Аз ги обожавам, те са ми новите приятели, страхотни са….Те пият бира, аз не. Баща ми за малко да ми сложи уиски. Неговите приятели му викат по малко име, аз също. Тази събота пак ще ходя, ако няма две легла, ще спя в леглото при баща ми, нали няма нищо лошо?”

Аз: “Ти мислиш, че е лошо да спиш в едно легло с баща си?” Той се смее: “Нееее” и сменя темата, но пак се връща като потвърждава, че е любимецът на баща си. След това се замисля, след едно мълчание, по време на което разплита конци от качулката си. Роман казва, че майка му ще му се кара, защото това е новото палто, което тя му е купила.

Чувам това като едно въвеждане на майката, която се противопоставя на близостта му с бащата, за която той говори (в преноса това съм аз).

Роман: “Ти трябва да знаеш, какво ще работя един ден…има нещо ново…готвач, майка ми ме научи да правя торти.” Аз казвам: “чувам, че ти говориш за майка си, за нещата, които правиш заедно с нея, като че ли е по-добре едно малко момче да не спи заедно с баща си в едно легло, а заедно с майка си.”

Роман: “Да и за годишнината от сватбата им аз ще им направя една торта, на етажи.”

На края на този сеанс, той ми задава въпроси за другите ми пациенти и аз го питам, дали той мисли, че е любимецът на г-жа Русел, както и на баща си. Той казва: “Само аз идвам тук и аз съм първият в класа. Не двама сме, аз и Шарлин, моята приятелка.”

Аз си мисля: “Можеш да говориш за Шарлин, след като си оставил мама с татко и г-жа Русел с г-н Русел.” Може би това е прекален оптимизъм, но този оптимизъм е необходим в работата ни.

Мадлен Желязкова – Русел Психотерапевт Париж, юли 2004