Фрагменти от една психоаналитична психотерапия на дете

Една депресивна промяна

Следващата седмица (30) забелязвам тъга у него. Той разказва, че не е могъл да отиде на ски, защото е много скъпо. После говори с много добри думи за баща си (татенце), заедно с когото конструира макети. Накрая със същия позитивен тон той казва: „Този следобед, от училище ще ходим в библиотеката и аз ще те видя” (Библиотеката е срещу центъра).

С тази последна забележка Роман предусеща едно психично състояние, което показва способността му да бъде сам в присъствие на друг. Той ще бъде в библиотеката и ще знае, че аз съм в центъра.

Всъщност аз очаквах една депресивна промяна у него, тъй като знаем, че всеки отказ от всемогъществото преминава през депресията и същевременно бях много трогната. По това време той ще опише функционирането си с рисунката на един самолетоносач в морето, с един самолет върху него, казвайки: „Той никога не спира, иначе с цялата тази тежест той ще потъне. Бащата на един приятел работеше върху тпози самолетоносач, но той почина.”

Аз му отговарям, че това ме кара да мисля за него самия, за неговата тъга, за големите тревоги, които е трябвло да понесе и за неговата необходимост да се движи, за да не потъне.

За пръв път в същия сеанс, той казва: „Брат ми е много силен на футбол, а аз не.” Или „Идвам тук, защото имам трудности.” Успоредно с това маниакалната защита се проявява по-рядко. При играта с колички, той казва: „Следващият път, ще се сменя, няма да бъда аз най-силният.”

Сексуалното любопитство

В следващите сеанси, често става дума за нападане на малки (животни или бебета), той ми казва (32): „Не те съветвам, ако имаш бебе да ходиш с него в джунглата, някой може да убие бебето.”

Успоредно с това той поставя много въпроси за разликата между половете чрез една игра на час по биология. Тръгвайки отдалеч с въпроси за планетите и мозъка, накрая той ме пита директно: „Какво имат момичетата между краката си? (не аз, а компютърът задава този въпрос.) След моя отговор, който е: полов орган, с който да правят бебета, цепнатина, семена вътре в тялото, Роман казва: “Ще уча медицина, за да разбера всичко за тялото….но преди това ще трябва много да се трудя.” Аз се питам: “Дали той ще бъде хирургът, който наранява и кастрира баща си или този, който му спасява живота?”

Аз съм изненадана да го чуя да говори по този начин, взимайки предвид реалността, без да прибягва към маниакалните защити. Той ми показва също и признаци на сублимация, едно сексуално любопитство, изместено в други сфери. Става дума да се направи експедиция в един вулкан, да се погледне в центъра (корема) на земята.

Освен това той често отваря шкафчетата на моето бюро, въпреки забраната, като че ли за да погледне в моите неща, в моя корем. Това го прави с цел да търси материали за едно посредничество: скоч, ножици. По това време той започва един голям колаж от рисунки и истории. През 37-мия сеанс аз научавам, че той е започнал да чете.

Въпросите свързани с тялото са толкова по- належащи при това малко момче заради тревожността на родителите му, свързана с болното тяло. Той също си задава въпроса, поред един колега: “Как татко, след като е бил болен, опериран, кастриран, е успял да направи още едно бебе на мама?”

Втора година

Терапията следва курса си с един много позитивен, майчин пренос, който е последвал една операция на майката.

Четвърта година

В началото на 2003 г, майка му говори с мен, много горда от напредъка на Роман с четенето. Четенето е “деблокирано”, за да тръгне по своя път. Роман добявя, че са му купили картонена ученическа чанта и една маркова чанта, както и дрехи. На първия сеанс (71), много спокоен и сдържан, той ме пита с безпокойство: “Ти гледа ли по телевизията, как едно момиче си сложи ръката в един басейн, там, където водата влиза или излиза, и тя се заклещи и не можеха да я извадят, така че трябваше да изкопаят, да смъкнат нивото на водата и успяха да я извадят?”

Аз му казах, че не съм го гледала и го попитах дали това го е уплашило. Той застана под масата и каза, че е заклещен, после, че баща му си е наранил пръста…Аз му предложих една интерпретация: Ти ми говориш за заклещен/освободен, деблокиран и това ми напомня това, което майка ти казваше, че четенето ти се е деблокирало. (В този случай мисля за една символична кастрация). Той казва: “Да, така е”.

По късно по темата залепям/отлепям аз асоциирам с отделям, за раздялата с мен през ваканцията.

Обсъждайки на супервизия, аз отбелязвам, че Роман все още се страхува от кастрацията/нараняването, докато моята интерпретация на думата “отлепям”, като отделям една част от цялото, го довежда до едно ниво на символична кастрация, което все още не е неговото.

Една друга възможна асоциация към тази история с момичето, може да бъде факта да си слагаш пръстите там, където не трябва, тоест мастурбация, която е винаги много тревожеща по време на латентния период.

Страхът да пораснеш

Това е един период през който въпреки 10-те си години Роман ми изглежда или много зрял в интересите си, речника си, или незрял, криейки се или играейки на земята като малко дете. Той изглежда като че ли търси мястото си между един голям брат (11 години), чието превъзходство във футбола и математиката той признава, и един по- малък брат (3 години), който е все още близък с майка си.

Постепенно след частичното изоставяне на всесилието, неговият страх да порасне ще се появи, както и трудността му да спазва дистанция с мене в преноса. Понякога започва да ми говори на Вие.

По време на 74-тия сеанс той пак си заклещва пръстите и ми говори за порязаните пръсти на един свой приятел. Той предполага, че той си е сложил ръката, там където не е трябвало.

Роман иска голямата си рисунка (картата) и започва да рисува една голяма кола, която не може да влезе в гаража. Аз казвам: “Колата е много голяма, картата и къщите, които рисуваш също са големи, както и Роман, който расте.” Той казва: “Това е една полицейска кола и къщата е изоставена, кажете ме един глагол за спрягане.” Аз го питам, дали иска да му бъда учителка.

Роман: “Да, кажете ми един глагол, глагола съм, не съм много силен в спрягането му, аз съм среден.”

Дали това, че е среден му помага да избегне двете крайности всесилен/безсилен? Всъщност често чуваме децата да настояват и да защитават тази позиция среден. Толкова повече, че за Роман “да пораснеш” значи също “да си болен” или “да умреш”, както той ми беше казал предишната година.

По-нататък в този сеанс това движение се повтаря под друга форма: Правейки връзка с пожарите през това лято, той казва, че ще стане пожарникар, после добавя, че майка му иска да му купи мобилен телефон, на което той отговаря: “не, не искам, не съм още достатъчно голям!”

Аз интерпретирам: “Да бъдеш голям, тук, с г-жа Русел, това може да е страшно, бихме могли да кажем, че е по-успокоително да си малко момче с учителката си.” Продължавайки рисунката си, Рома се усмихва и казва: “Да.” Тонът му е спокоен, той рисува качулка на главата на убиеца в колата, после в пристъп на регре се скрива и иска аз да го намеря.

По време на супервизията ми, ме карат да забележа, че този начин да се казва г- жа Русел е много рядък. Той включва и един господин Русел, един трети, с който той може да се идентифицира. За мен, това беше преди всичко един опит да го поставя на разстояние изправена пред един горещ пренос, който ми напомня неговото отношение преди миналата Коледа.

Научавам, по време на едно събиране с училищните психолози, че Роман вече няма проблеми с поведението в училище, но че страда от дупките в научаването.

Невъзможно е да сметне датата на раждането си

Актуалните му трудности са свързани с математиката Още миналата година беше станало дума за невъзможността му да изчисли датата на раждането си тъй като тази тема много го тормозеше, той ми каза, че е плакал в клас и отказвал всяка помощ или обяснение. Тогава предпочетох да уважа отказа му.

Срещаме се пак с този проблем на 81-вия сеанс: Неговите разсъждения върху календара и Коледната ваканция ме карат да направя асоциация с трудността му да пресметне датата си на раждане.

Той отговаря: “Не, не я знам, знам, че е 2.09., но не знам годината, когато ме питам, аз не я знам и после ми се подиграват. Аз не мога нито да пиша, нито да рисувам.” На моята интерпретация, че той не иска да знае нищо за раждането си и на предложението ми да говорим за това, той не отговаря нищо, начумерва се и рисува един Роман, на когото му излиза пара от ушите. След това той много се обезценява: “Аз и един приятел сме глупаци.”

На супервизията се забелязва раздразнение от моя страна, може би заради безпомощността ми пред този процес, който ми изглежда мазохистичен.

Въпреки това, в следващите сеанси, той пак говори за болестта на баща си, за това, че са го научили на номера на “Бърза помощ” в случай, че нещо стане с баща му. Той казва преди ваканцията (83): “Аз не съм роден тогава, когато са му сменяли бъбрека.” (тоест преди 5 или 6 години). От какво се предпазва той с това объркване: от една депресия, или от една Едипова вина?

Същевременно в езика му се появява една новост, автореференцията. Например, ако той сменя темата, той казва:”Ще се върна към това, което казвах преди.” Аз чувам това също като загриженост да накара да бъде разбран.