Интервю със Славой Жижек

И.Д.: Благодаря Ви за отговора. Ако ми позволите само един кратък коментар, преди да продължим със следващия въпрос ?

Жижек : Да, разбира се.

И.Д.: Става въпрос за следното – в момента в България в публичното пространство се води дебат, свързан с пушенето, тъй като Вие споменахте за това по повод на предишния въпрос. По повод на този дебат, често се сещам за един пример, който Вие цитирате в една от книгите си. Става въпрос за една случка, при която Вие сте на гости на американски професор и сте там заедно с Ваш приятел, страстен пушач и когато в края на вечерта Вашият приятел е помолил домакина да пуши на балкона, и домакинът любезно му е отказал, като дори е намекнал, че не е желателно да се пуши дори на улицата пред дома му, за да не го злепоставят пред съседите. И веднага след тази случка, Вашият домакин ви е предложил наркотици , които вие сте отказали. Можете ли да коментирате по-подробно този парадокс?

Жижек: Вие задавате много добър въпрос, защото в развитите западни общества все повече се получава така, че ако лъжете и мамите, това не е чак толкова ужасно, но има две неща, които все повече се превръщат в абсолютния грях: серийните убийства, и особено педофилията и пушенето. Аз лично не пуша и не защитавам компаниите, които са в тютюневия бизнеса, смятам, че би трябвало те да бъдат санкционирани. Но това, което казвам, и тук съм съгласен с Вас, писал съм по тази тема – има нещо симптоматично в нашата предимно нарцистична икономия, относно паниката, свързана с пушенето. Смятам, че това е част от основополагащата нетолерантност на нашите общества. Ние твърдим, че сме изключително толерантни и, че най-големият грях е нетолерантността. Но това, което имаме предвид под толерантност е: ние би трябвало да сме толерантни един към друг, което означава, не трябва твърде много да се занимаваме един с друг, което пък означава – „Аз не толерирам твоята близост”. Мисля, че тази фикс идея за пушенето е просто една по-радикална версия на идеята за това, което на Запад се нарича „тормоз” (harrassment). Смисълът е, че каквото и да ви направи друго човешко същество, което се приближи твърде много към вас, това може да бъде прочетено като „тормоз”. Ако на Запад погледна някоя жена в очите, биха си казали – „визуално изнасилване”, ако говоря нецензурни думи, казват „словесно изнасилване” и т.н. Смятам, че това е една изключително нарцистична икономия, в която когато дойдеш твърде близо до другия, или пък ако друго човешко същество се открие твърде много пред теб, това вече се преживява като брутално нахлуване, като нещо нетолерантно. И за това много хора са обладани от идеята за сексуален тормоз. Смятам че това (за пушенето), е едно добро доказателство за това, че нашите общества не са наистина общества на потреблението. Ние искаме да консумиране, но не наистина, искаме да е по контролиран начин, и това го има непрекъснато – бира, но без алкохол в нея, месо, но без мазнини, кафе, но без кофеин, или пък секс, но трябва да бъде здравословен секс и т.н. И смятам, че тютюнопушенето е избрано, защото няма начин да се направи то безопасно. Четох някъде, че са се опитали да направят електронни цигари, тоест такива без вредни субстанции, но не са успели с този вариант. Така, че пушенето остава като един мистериозен образ на това как другият може да те „тормози”. И, отново, смятам, че основният проблем под това вманиачаване относно пушенето е изключително нарцистичният характер на нашите общества, но също така и това, което Вие казахте относно моя текст – не можете да пушете, но можете да използвате наркотици, което за мен е доказателство, че цялата операция е идеологическа, а не е наистина относно медицината, защото чисто по медицински причини ако забраните пушенето – добре, но защо не и алкохола? В моята страна поне (Словения), повече хора страдат от алкохолизъм, или пък от употреба на наркотици. Смятам, че посланието на тази обсесия около пушенето е – какъв вид субективност се явява преобладаващ днес? И това, което намирам за решаващо, е тази противоречива природа на тази субективност – от една страна, тя претендира да е пермисивна – можете да правите каквото си искате, наслаждавайте се, експериментирайте, а от друга страна – и това е, което Лакан е имал предвид под това, че когато няма Бог, то тогава всичко е забранено – има все повече и повече забрани, като например, не можете да пушите, не бива да взимате твърде много от това, или пък да употребявате твърде много онова и т.н. Дори и със секса, както често подчертавам е така – с цялата тази пермисивност, той е все повече обвързан с обсесията за безопасен секс – изследвахте ли се за СПИН? правите ли секс по политически коректен и приемлив начин?, при съблазняването нали не сте бил прекалено агресивен? и т.н. Това е един парадокс, който е занимавал Мишел Фуко, как нашите пермисивни общества са много по-регулирани, в сравнение със старото патриархално общество. Както вече казах, в старото патриархално общество, имате бащиния авторитет, но този авторитет ви е оставил много „частни” пространства, които са извън неговия поглед, където можете да правите каквото искате. Днес контролът е много по-тотален, защото той засяга точно тези лични пространства. Но наистина, това, което ме шокира в САЩ, към което Вие реферирате от една от моите книги, е как когато моят приятел искаше да запали цигара, хората около него започнаха да го гледат така, сякаш той е някакъв перверзник, абсолютен шок, „Боже мой, какво ужасно нещо ще направиш” и т.н. и е вярно, че пушачите в някои западни държави се превръщат все повече в един вид „перверзно” малцинство. Моята съпруга и всички около мен са страстни пушачи и от тях разбрах как вече дори туризмът се развива, в него вече има един подбранш, „туризъм на пушенето”, където хората могат да научат за страните, които все още са по-толерантни към пушенето. Например, наскоро със съпругата ми отидохме във Виена, Австрия за един уикенд. Защо там? Защото там все още има някои кафенета, в които е позволено да се пуши не само навън, но и вътре. И за хората там беше такова удоволствие, че все още беше зима, а те можеха да стоят вътре и да пушат. И е невероятно как пушачите имат цялата „тайна” информация, как например в Испания, която официално има същите правила, както други европейски държави – пушенето е забранено, но де факто те го толерират много повече. Например, в някой хотел, дори пушенето да е забранено, на рецепцията ви казват – отворете някоя врата или стойте близо до някоя врата, докато пушите и всичко ще бъде наред. Много е интересно как цялата субкултура на пушенето се развива. Моят приятел от Словения, лаканианецът Младен Долар, не знам дали сте чували за него, той като страстен пушач дори написа един кратък текст, който не знам дали е преведен на английски, озаглавен „Комунизмът на пушенето”. Там той казва, че наскоро, когато бил в САЩ, застанал отстрани на някаква сграда, за да запали цигара и там имало още 10-15 други човека и те бързо разменили по един поглед и установили един вид тайна солидарност, сякаш са част от някакъв вид подривна комунистическа организация – „В нашата малка група, ние пушим тук”. Невероятно е.

И.Д.: Как бихте коментирали въпроса за „свидетелството на субективността” и „истинността” от гледна точка на психоаналитичната клиника и от гледна точка на това, което се наблюдава в социалното поле днес ?

Жижек : Не съм сигурен, че разбрах добре тенденцията на Вашия въпрос, но това, което бих казал първо е, че това, което днес се проявява като „изкуството на свидетелството”, обикновено означава: на една жертва се позволява да изкаже своята истина – от жертви на Холокоста до жертви на изнасилване и т.н. Тази логика на свидетелството, това издигане на свидетелството до абсолютния израз и утвърждаване на субективността, е в пълна опозиция на психоанализата. В логиката на преобладаващата идея за свидетелството, ако говориш като жертва, твоята дума има авторитет. Но аз бих казал, че свидетелството, което човек дава в своята психоанализа – разказвайки своите сънища и т.н. е a priori поставено под съмнение свидетелство. Сякаш аксиомата на аналитика, която се приема a priori е, че в момента в който човек започне да говори, той лъже. Въпросът е да се вижда през това „лъжене”. При психоанализата идеята е да не се вярва на свидетелството. Обикновено най-истинните свидетелства са тези, които не са буквално верни. Мисля, че в „Как да четем Лакан” дори писах за този пример. Ако имаме, например, изнасилване на жена и тя разказва за това преживяване по объркан начин, противоречиво, обикновено това е признак за автентичност. Ако жертва на изнасилване е готова да разкаже по абсолютно обективен начин какво й се е случило, аз бих се запитал дали това наистина е било травматично, разбирате ли? За психоаналитика истината винаги се проявява в симптоми, противоречия, непоследователности и т.н. Когато давате ясно свидетелство, вие по правило лъжете. В нашето консуматорско общество, голямата свята фигура е на жертвата, която дава перфектно свидетелство. Ние сме свидетели на това в западните университети постоянно. Когато някоя жертва на изнасилване, семейно насилие или пък педофилия дойде и каквото и да каже той/тя е свещена истина. Аз съм наясно с тяхното страдание и моята симпатия към тях е пълна. Но казвам само, че в психоанализата става дума за подозрителност, когато някой просто ни свидетелства. Идеята е, че ние по принцип лъжем. Не вярвайте твърде много на свидетелства. И тук отново имаме голямо напрежение между психоанализата и преобладаващата идея за субективност днес. Аз не мисля, че психоанализата пасва на днешния капитализъм. Ето защо днес все повече и повече лечението на психичните смущения е или чрез директна фармацевтична терапия – дават ви се хапчета и т.н., или много по-повърхностната поведенческа терапия, или пък тази т.нар. „терапия на взаимодействието”, упражнения върху общуването и т.н. Но тази много по-радикална, по-болезнена, психоаналитична, да я наречем „критична херменевтика” на подозирането, става все по-демоде, става все по-трудна днес. За това мисля, че психоанализата далеч не е интегрирана добре в нашият къснокапиталистически свят, а в действителност става все по-нетърпима в него. Ще Ви дам друг пример. Хората казват „На кого му трябва Фройд днес? Ние живеем в „пермисивно общество.” и т.н., основното откритие на Фройд – това на детската сексуалност – е напълно потиснато днес. Днес малките деца са смятани сякаш за най-големите жертви. Като че ли най-голямото престъпление, което можем да си представим днес, е сексуален тормоз над малки деца. Да, разбира се, аз съм съгласен, че това е нещо ужасно. Но не смятам, че само заради това трябва да потискаме, отричаме и отхвърляме идеята на Фройд за инфантилната сексуалност. И тук имаме още един пример за това колко фалшива е нашата пермисивност – да, всичко е позволено и т.н., но децата трябва да бъдат непорочни ангели, това е типично за противоречивата природа на нашия хедонизъм.

И.Д.: Дали и как тоталитарното наследство в Източна Европа, в частност на Балканите, влияе върху психопатологията, която сякаш е специфична в този регион, майчиния СвръхАз например ?

Жижек: Не съм съвсем сигурен, че разбирам, но при нации като Сърбия, Хърватска, Босна – къде там виждате следи от майчин СвръхАз? Аз смятам, че това се наблюдава в Словения, но ние сме един много специфичен случай. Може би греша, но начинът, по който аз виждам нещата е следният: не е ли именно защото когато нашите общества бяха „комунистически”, и семейството и личните отношения бяха един вид убежище, повече или по-малко извън тоталитарния контрол, тогава традиционното семейство, дори някъде и патриархално семейство, беше много по-съхранено, оцеля много повече, отколкото традиционното семейство на Запад. Това поне е моят опит, говорейки с хора от Полша, Русия и др. Мисля, че парадоксално резултатът от тоталитаризма е, че на частното ниво на семейния живот обществата останаха много по-традиционни, отколкото типичното Западно общество, където тази идея за семейството се разпадна по много по-силен начин. Например, формите на престъпленията по време на войната в Босна. Когато, например, сърбите окупираха някой град или село в Босна, това, което обикновено се случваше беше, да речем, да изнасилят някое момиче пред погледа на баща й. Това, което се правеше целеше да унижи бащата, което все още предполага едно много патриархално общество. Мисля, че също така имено заради тази оставаща традиционна , патриархална дори структура, феминизмът, поне от това, което знам аз, има много по-големи проблеми да бъде взет насериозно в много държави на Балканите, отколкото на Запад. Поне знам със сигурност за ситуацията в Сърбия и Хърватия, където дълги години феминистките бяха възприемани като група хистерични, луди жени, които не правят достатъчно секс, или пък грозновати жени, които не могат да си намерят мъже и т.н. Може би имаме дори повече оцелял патриархат. И това е един интересен парадокс как имено комунизмът, който искаше да бъде по-прогресивен, на микронивото на семейния живот, позволи на традиционните патриархални нагласи да оцелеят много по-добре, отколкото в Западните пермисивни общества, съгласен ли сте? Това е поне първата ми реакция, не съм сигурен за това, не знам достатъчно…